На другата сутрин докато вървеше към управлението, младата следователка опита да осмисли предишния ден. Началникът й Стойчевски се държеше внимателно с нея. Може би така и трябва да бъде. Нямаше своя ясна представа и опит как трябва да бъде. Живяла беше до сега с връстници в училището, такива бяха и в университета. Още в първите дни между тях се появяваше взаимна нагласа и тя като невидим диригент, синхронизираше и направляваше взаимоотношенията им.
Може би особеностите на професията да бяха развили у шефът непрекъснатата наблюдателност. Постоянно желание да анализира другия участник в диалога и не я изостави нито за миг усещането, че непрекъснато я изучава. Опитва се да изгради собствена преценка за подчинения. Може и да е прав наистина за такова поведение. В края на крайщата, двама са екипа на следствието в тоя град. "За колко време?" - изтърва на ум въпроса младата следователка и мигновено го натири от главата си. По разпределение идваше тук. Вярно е, но с професия, която си беше избрала само.
Какво друго трябваше да направи сега. Да покаже своя пропуск на дежурния милиционер. Щеше да бъде така поне десетина пъти, докато я опознаят всичките дежурещи по градско. Изкачи с обичайните си забързани крачки стъпалата до втория етаж и влезе в канцеларията. Там, върху бюрото си видя бележката "Рангелова, по работа съм. Ще се върна след малко". Под текста беше изписано името на Стойчевски.
И в тоя момент телефона извъня. Неговият настойчив звън се вмъкна по доста нахален начин в тишината на стоята. "Съвсем като в нескопосано написана книга или евтино криминале, прожектирано в киносалона" - подразни се начинаещата следователка преди да вземе слушалката в книга. "Влизащ, телефона звънва и последващата история се завърта с кадри или върху страниците". Убедена бе до сега, че това е стилът на измишльотината, а ето, че се налага да посегне и тя към онова дето е върху вилката. Търсеха някой от следователите. Едва назова фамилията си, когато от други край на жицата се чу недвусмислено възклицание. Сигурният белег, че са очаквали друг глас да е срещу микрофона.
Викаше я подполковник Минев, самият началник на управлението. Канцеларията му се намираше през две врати от тяхната. Следовател Рангелова не разполагаше с обсолютно никакво време, да се подготви поне емоционално за своята първа среща с по-голямото началство. Добре, че първите й впечатления съвпаднаха с нагласата, което я направи по-спокойна и уверена за първите минути. Смяташе ги за особено важни, затова побърза да благодари на своята интуиция, че не я подведе.
С нейното влизане Минев стана от бюрото. Направи няколко крачки и я посрещна някъде към средата на стаята:
- Ето я и новата колежка, - здрависа се дружелюбно и предразполагащо той. - Заповядайте, седнете. - Изчака я да се настани на един от столовете край дългата маса, вероятно тя служеше и за провеждане на съвещания от началството. Без да се връща обратно към бюрото си, Минев продължи да говори изправен, застанал на едно място. - Запознанството ни стана факт, макар, че можеше и по-иначе да го направим. Предполагам, че сте научили. В отпуск съм, отбих се да взема някои лични неща, а дежурният не пропусна веднага да ме включи в служебните работи. Стойчевски разбрах, отсъствал в тоя момент от управлението. Нали?
- Да - потвърди веднага новоназначената следователка толкова лесния отговор. - Оставил е бележка, че ще се върне скоро.
Каза го и продължи да изучава началството. Погледите им се срещнаха няколко пъти. Знак, че и подполковникът правеше същото. Внимателни, еднакво съсредоточени очи едни срещу други.
- Добре тогава. Ще отидете вие със старшина Пенев от противопожарната служба. - Рангелова едва сега забеляза, че в канцеларията е имало и друг човек. До сега е слушал, но без да издава или натрапва своето присъствие, а началството имаше още какво да каже. - Възникнал е пожар в търговски павилион край града. Със старшината оформете протокол за огледа. Угасили са вече огъня, но трябва да се приключи всичко и документално. Рутинна работа. Вярвам да сте правили нещо подобно и няма да изпитате затруднения. Разчитайте на неговия опит и ще се справите без проблеми. Нашата кола ви чака долу, разпоредих се за това.
Приключил монолога си, подполковникът ги огледа последователно, сякаш проверяваше нещо като за последно. Не откри притесняващо обстоятелство, а и без друго старшината даде красноречив знак за край на приказките. Отворил е вратата с очевидното намерение, веднага и пръв да излезе от канцеларията. Младата следователка го последва мълчаливо, нямаше чак толкова богат избор. В коридора спря за момент. Обезателно трябва да събере мисли преди да е продължила с каквото и друго да бъде. Да ги подреди в някакъв по-свестен, прилично логичен ред. Защото малко нетрадиционно изглеждаше това начало за нейния професионален път. Още на втория ден и самостоятелна задача. Нищо притеснително не трябваше да има, според думите на градското началство. Нали е била изключително лека, без кой знае какви изисквания, за да бъде изпълнена. Тя веднага отчете обстоятелството, че при огледа ще бъде сама, но не и единствено заради това, лампичката на предупреждението замига в главата й. "Така не се постъпва с новоназначена". Не познаваше никой още от градското управление. Дори тоя, който я чака сега пред входа за да я откара при вече загасения пожар, ще го види за пръв път. Съзнателно избягваше до сега всякакви квалификации от рода на ония, които научи в университета по станалото и ще се довери на собственото мнение.
"Тия работи не се правят така" - искаше да каже още в стаята на голямото началство, но се въздържа. По-точно, възпряха я изтърколилите се от някъде в ушите й бащини съвети. Той отлично познаваше чепатия характер на своята дъщеря и затова до последно я молеше, нека се захване с някоя по-женска професия. И асистентът дето им водеше упражненията в университета, трябва да е имал нещо подобно из главата. Щом веднъж бяха заспорили открито и емоционално по някакъв правен казус. Продължиха така, чак докато си опънаха нервите до крайност. Тогава преподавателят не издържа и каза в близост до нейното ухо - "Ако продължаваш в същия дух, ще видиш при мен тройката през крив макарон". Въпреки стряскащата всеки студент заплаха, тя не отстъпи. Накара маститият теоретик сам да се промуши през отвора на тестеното изделие, но и да каже след това думите, които няма така лесно да забрави. "С тая глава и очи, колежке, следствието ще спечели много в това, за което съдебните коридори може и да не съжаляват". "Добре. Нека видим сега и в тоя казус, колко си прав, другарю главен асистент" - предизвика тя на ум отново на диспут своя уважаван преподавател. Кой знае защо, но внезапно изпита такава потребност. Да отиде поне за няколко мига в канцеларията и едва тогава да слезе по стълбището Помоли опитния пожарникар, нека я изчака за минутка-две в колата и веднага натисна дръжката на вратата.
Стойчевски е вече зад бюрото си, а тя още не е избрала как да постъпи. Може би да го помоли, нека заедно отидат на огледа. Смяташе го за съвсем логично и справедливо, новоназначена е в следствието. И бързо, прекалено лесно се отказа от това. Направи го далеч преди да е достигнало до устата й. Забеляза още, че началникът й не прояви поне официално любопитство към съобщеното. Кратко, тренирано внимание и толкова. Бързаше упорито да изпише листа хартия пред себе си. Рангелова с още няколко думи обрисува възложената задача, но така и не успя да разбере каква е истинската реакция на шефа. Вярно, изслуша я внимателно. Кимна накрая, че е разбрал казаното, но реакцията му сякаш прекалено леко стигна до разгадаване без капчица дедукция. "Остави ме. Не виждаш ли, че имам да пиша". Е, тя наистина бе видяла още с влизането химикалката в ръцете му, но и какво наистина искаше. Щом не го е подсказала с нищо.
Повече интуитивно, отколкото след внимателна и осъзната преценка реши, ще се посъветва поне за една дребна подробност.
- Да взема ли следователското куфарче?
Забеляза го още вчера, когато влезе за пръв път в канцеларията. Лежеше притихнало като изоставено и ненужно до високия шкаф с ролетно спускаща се вратичка. Някой се грижеше за приличния му вид, щом нямаше върху горната страна обичайния слой прах. Нито на често пропусканото място, там дето е захващането на дръжката. Дано вътре е оборудвано стандартно - "Хей, чепатке. Какво смяташ да правиш? Нали ти казаха вече ясно в ушите. Изготвяш протокол за оглед и толкова". Направи се, че не е чула тоя глас.
Дали да не задържи в главата си поне онова, дето пристигна от началническата уста.
- Щом искаш, вземи го, но едва ли ще ти потрябва.
Пропусна го всичкото наведнъж, за да изговори само:
- Довиждане.
И забърза по коридора и стъпалата към изхода на управлението.
Цветко Маринов