автор: pijama

по разказа на костенурката,
която бе пристигнала първа.

Връзваше папионката си
и все му се привиждаше как
отнякъде ще влязат многото робини
на майка му.
Ще му помогнат.
Ще завържат възел.
Съвсем съвършен.
Ще наместят яката.
Ще изтупат реверите на фрака.
Ще се поклонят мълчаливо.
Доземи.
Излизайки.
В далечната му родина.

Загледан в отгласа
от себе си
и малките парчета
от лицето му,
връщащи се
от щита,
заместник-огледалото
и в дъха си,
скрит във шепите
тихо промърмори:
"Време е за пир, Елена.
Не за герои..."

Малко по-късно
източният вятър,
любовникът на вълните
и магьосникът на скалите
облизваше палатката отвън,
обещаваше й немислими наслади
и тя, слабата,
лесно съблазнена,
си спомни
приказката на една костенурка
за едно момиченце,
което отишло на бала
с най-хубавата карета и
най-белите коне.

Мечтите й никога не заспиваха
преди полунощ,
а и тя, за да не остане сама,
будуваше заедно с тях.