автор: JohnnyCash

(новела по скандинавската митология, продължение)

След случилото се на брега на реката, тихата утеха, която намираха един в друг, се превърна в обич и крепка привързаност. Всеки ден Ингрид идваше при Бьорн и двамата прекарваха часове заедно в разговор, лов и безкрайно любене под звездите. В началото младият ловец се опасяваше, че тя скоро ще му се насити скоро и ще го изостави, но вместо това с течение на времето двамата ставаха все по-близки. Всяка ден щом се срещнеха, Бьорн благодареше на боговете, че са му изпратили Ингрид и че тя му е вярна.
Два месеца минаха като приятен сън за него. Когато погледнеше назад към живота си преди да я срещне, Бьорн виждаше само безкрайна, тегобна върволица лишена от смисъл. Той чак сега разбираше колко е бил самотен, празен и беден преди да открие щастието. Когато младата жена идваше край реката или в колибата му, го изпълваше безмерна радост, но тъга го заливаше щом тя си тръгнеше за селото. Искаше му се тя да се премести при него и да заживеят заедно, но как да я помоли за това? Ингрид бе дъщеря на Силния Ангъс, а той - прост ловец от гората.
С наближаването на есента той усърдно се труди по колибата и я стегна; понякога канеше там Ингрид и я гледаше как готви дивеча уловен от него, който после споделяха на обяд. Бьорн разчисти огнището и го поправи, а дъното край него сложи меки кожи, където те с Ингрид често лягаха заедно и се любеха.
Сега на ловеца му оставаше да направи само още едно. Една вечер младият мъж извади малката кутийка, която някога принадлежеше на майка му. Беше я скрил на сигурно място в един скрин грубо издялкан от самия него и тя стоеше там недокосната от години. Бьорн се усмихна широко и извади онова, което търсеше, скри го в себе си и зачака Ингрид да дойде при него.
Щом младата жена подаде глава в колибата, той отвори широко обятия. Беше настлал меките кожи, които им служеха за ложе, с красиви есенни минзухари все едно, че отново бяха край реката. Ингрид се усмихна весело и се втурна да го прегърне. Двамата легнаха заедно на леглото покрито с цветя и Ингрид се зае да го съблича с весело нетърпение.
Бьорн я спря с предпазлив жест и вместо това повдигна брадичката ѝ с пръсти, за да се вгледа в нея. Тя имаше живи зелени очи и най-топлата усмивка на света, а гърдите ѝ бяха твърдички и закръглени. Ръката му се плъзна между бедрата ѝ, но вместо да се съсредоточи на мекотата в средата, той просто погали бялата кожа.
- За какво мислиш, ловецо Бьорн? - попита го тя с усмивка.
- Че си най-красивото момиче на света и че откак те зърнах да се къпеш в реката, вече не се чувствам самотен. Преди не знаех, че съм, но ти ми отвори очите.
- Бях покрусена когато баща ми загина, а сетне и братята ми. Бях малко момиче тогава, не разбирах, че съм живяла привилегирован живот. У дома вършех домакинска работа като останалите, но бях защитена и някой ме пазеше. Понеже Силният Ангъс нямаше други дъщери, той и братята ми ме обграждаха с нежност и внимание. Всеки път когато се връщаха като победители от битка, ми носеха подаръци. Това внезапно си отиде. - Тя погледна към Бьорн и сложи глава на рамото му. - Цветята ти много ме трогнаха. Все едно отново бях в моя стединг и всичко беше хубаво като преди.
- А аз си мислех, че ще те уплаша - призна Бьорн.
Ингрид звънко се засмя.
- Ни най-малко. За пръв път откак дойдох в това село, се чувствам като у дома си.
Бьорн я притегли към себе си. Имаше някаква тържествена сериозност в жеста му и Ингрид разбра, че той е на път да ѝ каже нещо важно.
- Ти единствена ме правиш много щастлив. Ще ми бъдеш ли жена?
- Ще ти бъда жена - отговори му тя. - Сърцето ми е твое.
Щом чу това, Бьорн едва сдържа сълзите си радост и облекчение. Ала вместо да отговори, той наведе глава и смъкна нещо от врата си. Бьорн го вдигна на светлината, за да го покаже на Ингрид и го окачи на нейната шия. Тя го опипа. Беше тежък пръстен с ецнати руни на него и понеже беше твърде голям за женска ръка, бе скрепен към груба кожена връвчица, за да може да се носи като медальон.
- Оо…- не успя да намери думи тя и вместо това го целуна.
- Баща ми го подарил на майка ми някога - обясни Бьорн. - Сега тя не е вече между нас и пръстена принадлежи на теб, моята жена.
Ингрид го прегърна силно и те потънаха в екстаза на любовта си.


Цяла сутрин Бьорн и Ингрид се бяха любили сред гората на мократа от нощния дъжд трева. Всеки път младият мъж си мислеше, че не би могло да бъде по-хубаво и всеки път с усмивка си казваше, че е сгрешил. Ала този път имаше нещо особено в Ингрид; едва ли бе възможно, но му се струваше по-красива, по-нежна и гальовна. Когато и двамата бяха твърде уморени да продължат, той нежно докосна гърдите ѝ, коремчето, страните. Обичаше да си играе с деликатната кожа между бедрата ѝ; Ингрид го беше научила как я докосва там с ръка и той я погали игриво. Ингрид замижа от удоволствие. Когато усети, че през тялото ѝ премина така позната му тръпка на върховна наслада, Бьорн легна спокойно до нея и я гушна към гърдите си.
Тогава той усети, че Ингрид го наблюдава съсредоточено. Той вдигна рунтавите си вежди във въпрос.
- Бьорн - каза му тя тихо. - Нося живот под сърцето си.
Ловецът, зяпнал от изненада, загуби дар слово.
- Твоят син расте в мен - продължи Ингрид. – Доверих на Хедвиг съмненията си и тя е сигурна.
Хедвиг, жената на ковача, беше старата акушерка на селото. Значи щеше да има дете, след месеци, негово и на Ингрид. Бьорн помисли, че сърцето му може да изскочи от гърдите му от щастие; нямаше по-велико щастие в живота на един мъж от жената, която обича, да го дари със син.
Детето щеше да бъде негово и на Ингрид, създадено от моментите на тяхната близост. Нима не беше чудо това, да възникне живот от любовта между мъж и жена? Преди бяха само той, ловеца Бьорн и девицата Ингрид. Скоро щяха да бъдат семейство. Синът им щеше да ги сплотява, а с времето сигурно щяха да дойдат и още, щяха да имат още деца и много да се обичат.
- Гълъбице моя! - промълви той, а в жилите му бушуваше буря от чувства. Не знаеше какво друго да каже в момента; устните му обходиха гърдите ѝ и се спряха на корема ѝ. Бьорн го покри с целувки докато Ингрид не заплака от вълнение.
Щеше да има син и на света не същестуваше нищо по-хубаво.


Месец по-късно Бьорн трескаво се подготвяше да става баща. Той и Ингрид бяха съгласни, че поне до началото на зимата бе добре тя остане при ковача, тъй като сега Бьорн беше много зает да пригоди скромната колиба за семеен живот. Когато дойдеше време да роди детето, щяха да вземат решение как да постъпят.
Бьорн бе сляп от щастие. Той не пропускаше възможност да ѝ подари нещо и да я зарадва. Често целуваше корема ѝ, въпреки че бремеността още не ѝ личеше. Мечтаеше си за деня, когато щяха се оженят наистина. Не бяха решили още кога, ала Ингрид вече си бе ушила красива бродирана риза и я бе поверила на Бьорн да ѝ я пази. Двамата искаха цялото село да дойде на празника им, да се весели и да пие с тях.
Потънал в блажени мечти Бьорн седна на тревата под едно дърво и кръстоса крака под себе си. Бе събрал цветя от всички кътчета на гората и имаше бели, жълти, оранжеви, червени, лилави, розови, дори сини минзухари. Щеше да ѝ направи венец от всички тях: Ингрид го беше научила как да преплита цветчетата здраво и умело. Така прекрасен щеше да стане, но нея никога нямаше да надмине по красота. Бьорн се усмихна сам на себе си.
Ингрид му бе казала, че бременните често изпитват непреодолимо желание да хапнат любима храна; на нея все й се ядяха боровинки и на Бьорн се падаше радостното задължение да ѝ ги доставя. Беше пребродил цялата гора и бе открил, че най-сладките и сочни боровинки растяха на един хвърлей от пътя, който водеше в селото. С венеца в ръка Бьорн пое натам като си тананикаше весела мелодия и си мислеше колко щеше да се зарадва Ингрид на подаръка му.
Само острия слух на ловец можеше да долови слабото шумолене. Бьорн се сепна и притихна. Ослуша се. Странният шум не спираше. Младият мъж остави боровинките настрани и се прокрадна към мястото, от което се чуваше шума. Когато стигна до храсталака, съвсем внимателно отмести клоните, застана на пръсти и източи врат.
Това, което видя, го вкамени на място.
Под близкото дърво се намираха Хадриан и Ингрид. Тя лежеше неподвижно по гръб, а полите й бяха вдигнати чак до косите; беше чисто гола от кръста надолу. Ала това не бе най-лошото. Хадриан беше отгоре ѝ и я обладаваше с бързи коси движения. Бьорн чуваше звуците, които другият издаваше в насладата си.
Ловецът ги погледа още няколко мига, очите му приковани в омразната гледка, преди да се измъкне оттам и да се оттегли. Как стигна колибата си сам не знаеше; сякаш сънуваше някакъв страшен и неясен сън. Не можеше да проумее, не можеше да разбере видяното. Ингрид, тази, която му се бе заклела във вярност и държеше мечешкото му сърце в нежните си ръце, му слагаше рога. И не само това! Правеше го тайно, зад гърба му, и сигурно се надсмиваше над глупостта му. Ингрид бе всичко за него: любима, сестра, приятелка, довереница, майка и съветница; той нямаше нищо по-ценно от нея. Боготвореше я; откак я бе бидял края реката, тя беше едничкият смисъл на живота му.
Ако още в началото му беше казала, че ще позволява и на други да я ухажват, Бьорн сигурно щеше да заскимти като ударено пале и може би щеше да се отдръпне, ала сега тя му беше заклела, че ще бъде само негова. Колко бе сляп, колко бе глупав, че така леко бе повярвал на една фуста с красиво лице! Самият Хадриан бе казал, че няма младеж в селото, който да не я желае. С него е била сутринта до обяд, помисли си Бьорн, а вечерта? С кого ли прекарваше вечерите си? Дали беше само Хадриан или ги сменяше според настроенията си? "Аз съм свободен дух," му беше каза Ингрид веднъж. "Никой не може да ми сложи окови," бе добавила. Ето какво значеше за нея свободата!
Бьорн изрева като ранено животно и удари земята с тежкия си пестик. Той потъна до лакът в меката почва от силния удар. Бьорн засипа нови и нови удари докато плътта му не се разрани, а земята зееше като разорана. Болката му не знаеше граници. Целият му живот се бе срутил в един-единствен миг. Сълзи рукнаха по страните му. Чувстваше се предаден, поруган и подигран. Жена му му слагаше рога с най-добрия му приятел. Хадриан, който Бьорн зачиташе като собствен брат, не се бе поколебал да му отнеме едничката радост в живота. Защо посягаше той на чуждо? Защо трябваше да слага ръка на това, що принадлежи другиму?
Бьорн плачеше и сълзите му се стичаха на вади и капеха по дрехите му. С един бърз удар той бе загубил абсолютно всичко, на което държеше в живота си… на предния ден имаше жена и дете, които обичаше повече от самия себе си, а сега? Нищо. Тежък вопъл се откъсна от гърдите му. Ингрид му бе казала, че детето, което носи под сърцето си, бе негово. Но също така тогава тя твърдеше, че е само негова и на никой друг. Подла кучка! Бьорн се задъха. Не синът му растеше там, а копеле! Дали беше на Хадриан? Или на някой друг от селото?
Друго можеше да ѝ прости, но не и това. Беше му изневерила, беше го поругала и за малко Бьорн да повярва на всичките ѝ лъжи и да отгледа детето ѝ като свое собствено без никакви резерви. Не само гордостта му бе наранена: тя и Хадриан го бяха го взели за глупак.
Щяха да си платят за предатеството, и двамата щяха да си платят. Бьорн се казваше той и не само външността му бе мечешка, а и душата. Доволна и сита мечката бе кротка; ала щом я раняха, се разяряваше и нямаше по-страшно от лапите ѝ. За един следобед от обичливо нежно мече се бе превърнало в стравница, коята ламтеше за кръв.
Ингрид и Хадриан щяха да платят за предателството с кръв. Както него не бяха пощадили, така и Бьорн нямаше да ги пощади за накърнената чест и достойнство.
Ингрид му бе плюла в лицето и щеше да умре.
Щеше да му е така трудно да погледне в лицето на жената, която въпреки изневярата си той обичаше. "Ще имаш ли куража, ловецо?" бе го питала тя преди толкова много време, сякаш преди вечност. Щеше ли Бьорн да има смелостта да получи възмездие за отнетата си чест? Как щеше да я погледне, да види усмивката ѝ и да я посече? Беше ли достатъчно силен?
Не беше и Бьорн го знаеше. Той отлично съзнаваше, че ако ѝ даде възможност да му се покаже, сърцето му щеше да омекне от любов към нея и щеше да ѝ прости непростимото. А не биваше така. Трябваше да го стори, трябваше да я убие, но не биваше да я остави да говори преди всичко да е свършило. Нямаше друг избор.
Светът стана студен и мрачен пред очите му; изведнъж го обзе някакво странно, ледено спокойствие и убийствена решителност. Той взе венчето, което бе изплел за нея и започна да го мушка с копието си докато от него остана само разноцветна безформена пихтия. Така щеше да постъпи и с нея. Щеше да я унищожи, както заслужаваше. С хладна прецизност умът на заслепения от болка ловец обмисляше как да отнеме живота на единствената жена, която бе обичал в живота си.
Щеше да застане зад вратата и когато тя влезеше, щеше да я промуши с копието си и тя щеше да падне мъртва, а той щеше да бъде отмъстен. Нищо нямаше да го спре, мислеше си той. Защо тя се бавеше така? Да не би съдбата да се готвеше се намеси и да го възпре? Не, Бьорн нямаше да позволи. Щеше да го направи.
Навън заваля проливен дъжд, а ловецът стоеше притаен зад врата и чакаше. Тътени от грамотевиците разтъсяха гората; навън се разрази буря. Търпение. Така бе научен ловецът, само с търпение се ловеше дивеча. Бурята вилнееше навън.
Той чу стъпки. Бяха бавни, провлачени и леки. Нямаше съмнение: Ингрид приближаваше колибата. Ръката му стисна копието докато кокалчетата му побеляха, а сърцето му биеше до пръсване. Готовност и решителност го изпълваха. Тя само трябваше да отвори…
Ингрид натисна вратата и стройната ѝ фигура се подаде на прага. Беше със същата бяла риза, с която я видя при Хадриан. Това реши съдбата ѝ. С боен крясък Бьорн се надвърли върху любимата си с копието си и прониза корема ѝ, там където растеше детето ѝ.
Ингрид изпищя. Огромно алено петно се появи в центъра ѝ. Тя се строполи на земята в болката си, а кръвта изтичаше от нея заедно с живота ѝ. Бьорн я гледаше втрещен и ужасен от самия себе си: как бе намерил сили да го направи? Очите на Ингрид се впиха него и безмълвно го питаха "какво стори, какво стори…". Болката в тях го прониза по-дълбоко, отколкото изневярата. Любимата му умираше в страшни мъки: за добрите моменти, които имаха заедно, поне бърза смърт можеше да ѝ подари. Сълзи се стичаха по бузите му, както и по нейните, когато той хвана копието отново и с него прониза сърцето ѝ.
- Обичам те - прошепна Ингрид с последни сили и кръв се показа на устните ѝ. Пламъкът в очите ѝ изстина и тя умря.
Копието падна ненужно на земята с глухо тупване; Бьорн се свлече на колене до мъртвата си любима и се взря в лицето ѝ. Всичко бе свършено. Тя бе мъртва и нищо не можеше да я върне. Крясък се изтръгна от гърдите на Бьорн и се сля с гръмотевицата отвън.
Когато най-сетне дойде на себе си, той взе изстиващата ѝ ръка в своята и притихна. Тя беше цялата кървата; на света нямаше нищо по-червено от прясна кръв върху бялата риза на млада жена. Лицето ѝ бе странно спокойно, а Бьорн все още чуваше думите ѝ да отекват в съзнанието му: "обичам те". Защо това го жегна толкова дълбоко? Защо ли се трогваше така от думите на тази, която му бе изневерила? Косите и дрехите ѝ бяха мокри от дъжда, а лицето ѝ - от сълзите. Защо това му напомни за първия път когато се бяха любили край реката?
Не. С това бе свършено. Ингрид я нямаше, нямаше и син повече. Те никога не бяха били нещо повече от илюзия. Предателството ѝ бе наказано. И все пак, делото на Бьорн не беше завършено. Не само Ингрид бе плюла на честта му - защо, о, защо бе все така красива дори и с булото на смъртта? - но и приятелят му, за какъвто преди го смяташе Бьорн. Хадриан щеше също да си плати; само тогава щеше да е пълно възмездието.
Ловецът отнесе мъртвата жена до леглото от кожи, което до вчера бяха използвали за любовно поле. Почти с нежност той я постави сред тях, покри я и я остави там: по-късно щеше да се върне при нея. Сега го очакваше битка. Бьорн стигна до побеляване дръжката на копието си и излезе.

(следва продължение на 2 част)