Кошовете. Какво обезсмисляне. Каква смрад се носеше по площада. Учудвах се, че мога да спирам погледа си върху някое от подивелите лица. Само за миг, но достатъчен, за да расте погнусата.
Покри цялото небе. Спусна се над мен като оловна сянка и започна да ме души. Червена, огнена, лъскава. Снежно бяла, като остатъците от дрехи... Нито една сълза...
Опитвах се да видя дърветата или по-точно да си ги представя. Исках да се вкопча в това усещане, да изчезна в него, да ме няма нито тук, нито никъде. Най-вече в мен.
Как миришеше. Някакво сбръчкано лице се мярна пред погледа ми и ми остави полъх на нещо, което и да искам сега не мога да опиша. Беше много бледо, жълто почти. С огромни очи над хлътналите бузи. Или изобщо нямаше такива. Усетих стопляне. Може би в гърдите. Може би в нищо определено...
Свистенето в ушите ми заглъхваше. Умирах.