автор: samotnik

Не помня от колко време изкачвам тази стълба, нито как се появих на нея, знам само, че беше много отдавна.
Толкова отдавна, че дрехите ми се превърнаха в парцали, а краката ми се тътрят по стъпалата, защото обувките ми се изтриха с времето. Не ми е студено - камъкът е топъл - пък и мазолите, който се образуваха малко или много помагат.
Сигурно са минали години. Няма как да преценя, нямам часовник, няма и слънце, по което да разбера кога е нощ, кога ден. Има просто стълба. Не много стръмна, дори за някои може да изглежда полегата, с широки дълги стъпала от някакъв белезникав мрамор. Просто стълба. Такава, каквато, ако я бях видял в нечия къща, навярно не бих обърнал внимание. Само една разлика има – тази е много дълга. А, да, няма перила. Те не са необходими - установих го, когато опитах да се хвърля от нея. Не помня кога се случи това, твърде отдавна беше. Мисля, че тогава за пръв път реших да приключа всичко веднъж завинаги. Не се получи. После опитвах отново и отново, но пак не се получаваше.
Колената ме болят. Само те, нищо друго. Е, в началото, когато започнах да се изкачвам ме боляха части от тялото ми, които не подозирах, че съществуват. Кръста, например, ужасно е да те боли кръст. Мъчително е. Не беше тогава, когато се хвърлих отгоре за пръв път. Не, тогава болката някак ми помогна да преодолея депресията, защото знаех, че ще отмине. Знаех, че след нея вече няма да ме боли и ще се почувствам по-добре. Исках да се почувствам по-добре и го получих. Не, че ако се бях хвърлил нещо щеше да се промени – не, пак щях да съм на стълбата.
Тази стълба. Не знам накъде води. Знам само, че е много дълга. Изпъната като струна, насочена нагоре, като стрела, готова да излети всеки миг. Краищата и се събират в малка точка някъде километри напред. Много пъти съм си мислил, че виждам нещо някъде там. Дори съм бягал към него, докато съвсем остана без дъх и се строполя върху топлите стъпала, изработени от някакъв белезникав мрамор. Май тогава беше. Някъде в тези моменти реших за пръв път, че не си струва усилието. Помня, че седях на стъпалата в продължение на дни, бунтувах се, не исках да се изкачвам повече, не виждах смисъл.
Аз, всъщност, не винаги се изкачвах. Имах периоди, в които слизах. Още в началото. Не знаех какво правя, защо съм там. Просто си седях и не знаех накъде да поема. Мисля, че тогава все още разсъждавах рационално и опитвах да преценя възможностите си. Да избера най-правилната за мен. Колко глупав съм бил! Стъпалата се губят надолу до малка точка някъде в пространството, също както нагоре, само че надолу. Изпънати, абсолютно прави, красиви и изчезващи.
Помня, че мускулите на краката ми се схванаха от изкачване още на втория ден. Никога не бях усещал толкова силна мускулна треска. Лежах на стъпалата в продължение на дни, докато ми отмине. Някъде тогава реших, че слизането е по-лесно от качването и започнах да се спускам.
Не помня колко се спусках. Мисля, че може и месеци да са минали. Няма как да разбера – няма слънце, по което да преценя ден ли е или нощ. Има само еднообразна светлина, не силна, но не и слаба. Просто светлина. Достатъчна, че да различавам стъпалата чак докато се слеят в една малка точка нагоре. Или надолу. Няма значение дали гледам нагоре или надолу – те винаги се сливат в малка точка.
Не помня защо спрях да се спускам. Навярно съм решил, че спускането води към източника, а изкачването към решението. За какво говоря, аз наистина съм загубил разсъдъка си – какъв източник, какво решение – това е просто стълба, която идва отнякъде и води нанякъде, нали така? Нали затова се правят стълбите? За да можеш да се изкачиш или да слезеш до място, където искаш да отидеш. Аз вече не искам да ходя никъде. Искам да стигна до края на решението.
Когато скочих за пръв път си мислех, че съм намерил решение, но се оказа, че бъркам. Стоварих се отново върху стълбата, като дори си навехнах крака и трябваше да остана неподвижен дълго време, докато се възстановя.
Не е приятно да стоиш върху стълба, никак не е приятно. Дори е болезнено. Нищо, че стъпалата, изработени от някакъв белезникав мрамор, са топли. Не можеш да намериш подходящо положение, в което да се отпуснеш, както и да опитваш. Да, изработих си някакъв ритуал, с който тялото ми се опитва да свикне, но въпреки това се събуждам с болки из цялото тяло. След всичките тези години аз все още сънувам меко равно легло. Не само легло, земя също сънувам. Всякаква – покрита с трева, прашна, мокра, кална, асфалтирана. Но е земя. Най-обичам да сънувам, че лежа на плажа. Не сънувам море, вълни, вятър или палми. Сънувам пясъка и плажа. Толкова е приятно, че не искам да се събуждам. Усещам топлината на пясъка върху кожата си, лежа по гръб, по корем, въртя се, натискам мекотата под себе си, докато приеме формата на тялото ми и тогава напълно се отпускам. Когато се събуждам от такъв сън съм опустошен. Мисля, че един от следващите пъти, когато скочих беше точно след такъв сън. А може и да беше повече от веднъж.
Аз съм скачал от стълбата много пъти. Опитвал съм какво ли не – завъртах се във въздуха, за да падна на главата си, мъчех се да скоча колкото се може по-далеч, опитвах всичко, но все се връщах на нея.
Не помня колко пъти съм плакал. Помня само, че сълзите оставят едни малки кафяви петънца по повърхността на белезникавия мрамор.
Помня, че дни наред съм лежал безучастно, без да се движа нарочно, за да резбера какво ще се случи. След време ми омръзваше и поемах отново.
Не знам какво правя на тази стълба, нито как съм се озовал тук.
Дрехите ми постепенно се разпаднаха, но това нямаше значение, тъй като тук дори не ми трябваха. Не ми беше студено, нито топло, чувствах се съвсем комфортно. И никога не бях гладен. Първоначално си мислех, че ще умра от глад, дори усещах липсата на храна и вода, но предполагам, че това беше просто забавена реакция на тялото ми. Още не знаеше, че не му е необходимо да се храни. Не сънувам храна. Сънувам други неща, но храна никога. Сигурно защото не ми липсва. Но пък сънувам и други неща, които не ми липсват.
Понякога имам кошмари. Вярно, напоследък не са се случвали, но в началото имах много. Все сънувах, че падам от стълбата. Дори след като скочих за пръв път и разбрах, че това не е решението, пак продължих да ги сънувам. Сънувах, че падам по много различни начини. Един път залитах, губех равновесие и политах надолу, друг път сънувах, че лежа и несъзнателно се изтъркулвам зад ръба. А няколко пъти стълбата се разпадаше под мен. Винаги се стрясках, знаех, че не мога да се нараня, но пак се стрясках. И падах. В сънищата си не се връщах на стълбата, а летях дълго надолу, потъвайки в тъмнина.
Тъмнината ми липсва. Особено в началото много ми липсваше. Исках да може поне за малко да е тъмно, за да мога да затворя очи и да потъна в спокоен сън. После се научих да спя и без тъмнина. Предполагам, че човек се адаптира към липсата на тъмнина.
По-трудно се адаптирах към вървенето. Крачка след крачка, стъпало след стъпало. Когато не вярвам, че има смисъл е много трудно да се накарам да вървя напред, стъпало след стъпало. В началото си мислех, че има някакъв скрит смисъл, че има причина да правя всичко това и че изхода е резултат на мое решение. Отново съм бил глупав. Годините минаха, а независимо от решенията ми аз все още съм тук и изкачвам стъпалата. Едно след друго. Без да спирам.
Колената ме болят. Страх ме е, че скоро ще се наложи да спра заради тях. Страх ме е, защото не искам да спирам, искам да продължа да се изкачвам. Стъпалата, които сякаш са изработени от някакъв белезникав мрамор, ме карат да се движа напред. Вече ги познавам, усещам ги като мои. Преди ги мразех, ненавиждах ги, блъсках ги с юмруци, докато се разкървяха, но на тях им нямаше нищо. Те си бяха просто стъпала. Еднакви, стройни, такива, който се събират в една точка някъде далеч напред. Или назад, няма значение. И двете точки са еднакви – малки и равно отдалечени от мен.
Понякога си мисля, че съм сгрешил и трябва да слизам, вместо да се изкачвам. Мислех си, че всъщност краят на стълбата е съвсем наблизо, а аз се отдалечавам от него, защото съм избрал погрешната посока. Тогава я сменях. И вървях много дълго, години може би, не помня. После реших, че трябва да следвам само една посока, независимо от прищевките ми. Имах план. Преди години.
Вече нямам план. Само вървя нагоре. Стъпало след стъпало, крачка след крачка. Няма значение дали вървя нагоре или надолу, важното е да не спирам. Но колената ме болят. Страх ме от момента, когато ще се наложи да спра. Искам да вървя, затова съм тук, трябва да вървя.
Какво е това нещо там нагоре, съвсем близо до точката, където стъпалата се сливат?
Отново ми се привиждат разни неща. Случва ми се понякога. Чувах гласове и им отговарях. Крещях. Но те не ми отговаряха. Говорех си сам, това го правех, да. После спрях. Сега не знам дали не си мисля сам. Може ли човек да си мисли сам, както си говори сам? Не знам, забравил съм какво е да мислиш с други.
Онова нещо, до мястото, където стълбата се превръща в точка сякаш още е там. Навярно съвсем съм откачил.
Аз съм откачал много пъти. Дори толкова съм откачал, че някои не ги помня. Но сега не съм откачен. Сега знам, че трябва да вървя, да не спирам. Напред и нагоре. Или надолу, няма значение. Вече не мога да спра. Имам цел и тя е да вървя. Няма значение нагоре или надолу. Сигурно е откачено, но не мога да спра, вече дори не спя много. Само вървя нагоре. Аз си избрах да вървя нагоре. Не вървя бързо, но имам ритъм. Крак пред крак, стъпка след стъпа. Ето така. Така се качва стълба. Не се задъхвам, отдавна не се задъхвам, толкова свикнах с вървенето.
Онова в далечината сякаш се приближава. Прилича на врата.
Ще поседна за момент.