автор: Calli

Посветено и вдъхновено от Филип


Белла влезе в любимият им елегантен ресторант. Беше пристигнала по- рано и се настани на тяхната маса.
Снежно бялата покривка с червените платнени салфетки придаваха колорит и тежест на подредбата. Приборите наредени перфектно, бяха излъскани до блясък. Можеше да се огледаш в тях. Светлината беше приглушена. На масата играеше и пръскаше отблясъци червена свещ в кристален издължен свещник, която сервитьора запали веднага щом тя седна.
Белла се огледа. За първи път не забеляза и не се възхити на огромните полилеи, висящи от сводестия таван с фини гипсови орнаменти.
Обичаше този ресторант. Беше и уютно в него и затова избра срещата им да се състои именно тук.
Бела беше напрегната и неспокойна. Но тези и чувства бяха породени не от очакването на любимия, не от трепета в стомаха, който някои хора описваха като някакво пърхащо насекомо(в повечето случаи пеперуда). Напрегната беше, защото разговора с Франко нямаше да е лек.
Заедно са от 2 години. Беше им добре. Допълваха се взаимно и се разбираха. По цял ден и двамата на работа градяха кариери и се справяха добре. Вечерите прекарваха тихо и спокойно с приятели на театър , кино или пък се отдаваха един на друг. Погледнато отстрани това беше идеална връзка. Но Белла седеше в елегантния ресторант и напрегната очакваше приятеля си. Отдавна искаше да проведат този разговор, но все нямаше смелост.
Погледа и беше съсредоточен и сериозен. Ръката и с дълги изящни пръсти, уж небрежно отпусната на масата, беше хванала и нервно въртеше кристална чаша за вино.
Ето го. Франко влезе забързан и се насочи право към нея. Смелостта като че ли я изостави. Ръката и бързо се плъзна под масата и стисна бялата покривка, за да овладее треперенето на пръстите. Тя сведе глава и дългата и кестенява коса, падаща на перфектни кичури се разпиля пред лицето и. Опита се да усмихне и добре, че Франко не видя тази нейна усмивка. Беше подобие на мимика, изразяваща не смях, а по скоро ужас.
- Здравей, мила!- каза младият мъж и се наведе да я целуне. Бърза моментна целувка и той седна на стола срещу нея.
Започна да говори и да разказва за напрегнатия си ден. Белла слушаше и благодареше на съдбата, че е толкова словоохотлив именно в този момент. Това и даваше време да се съвземе.
Гледаше го и не знаеш какво да мисли.
Тези зелени очи...Навремето така присветваха и блестяха при всеки поглед отправен към нея. Тези черни къдрици, меки като коприна, които тя беше рошила неведнъж. Устните, за които жадуваше преди. Перфектното стегнато мъжко тяло, което я влудяваше. Всичко това сега и изглеждаше като забулено в мъгла. Франко си беше същия, но усещанията се бяха променили. Тя се беше променила. А може би и той. Вече не я гледаше с обожание. По скоро я поглеждаше мимоходом с изречението: " Перфектна си както винаги!"
Какво беше станало с тях?
От дълго време Белла се питаше и не намираше отговор. Просто се чувстваше празна и беше дошло времето да направи нещо по този въпрос.
-Как ти мина деня, мила?- Франко зададе въпроса си без дори да я погледне. Ей така между другото. Зелените му очи се взираха в менюто и като че ли даже и не очакваше отговора и.
- Както винаги.- отговори младата жена и усети, че гласа и не трепери. Това и даде смелост и тя продължи.- Отдавна искам да поговорим, Франко. За нас!...
Мъжът надигна учудено глава и я погледна. Този поглед трябваше да издържи тя. Справеше ли се сега, по нататък щеше да бъде по- лесно. Ръцете и в скута под масата нервно мачкаха покривката. Сърцето и биеше лудо и стомаха и беше на топка.
- Добър вечер. Готови ли сте с поръчката?
Гласът на сервитьора прекъсна неловкото мълчание и ангажира вниманието на Франко за минута. Когато погледът му се върна върху нея, тя вече беше се овладяла и смело продължи.
- Виждаш, че нещата между нас вече не са същите. Нещо куца и може би и двамата се чувстваме нещастни без да го осъзнаваме. Може би е време да се разделим.
Франко мълчеше и я гледаше с каменно лице. Сигурно беше усетил нещо и той през последните месеци. Не може да не е забелязал как се отдалечават един от друг и колко труден е напоследък спонтанния им контакт от преди време. Нямаше ги огнените погледи, нямаше ги страстните нощи, нямаше ги нежните докосвания и ласки, които говореха с чувства вместо с думи.
- Щом така си решила! - тихо отговори той и насочи вниманието си към порцията риба, която му донесоха току що.
Отново неловко мълчание. Белла не можеше да повярва , че той реагира така. След всичко което бяха преживяли заедно...А тя така се притесняваше. За миг хвана погледа му и разбра... Той беше обиден. Егото му на мъжкар не му позволяваше да изрази чувствата си. Белла се почувства ужасно. В този момент телефонът му иззвъня и той стана за да отиде да разговаря във фоайето на ресторанта.
Нямаше го вече няколко минути. Белла реши да отиде да се освежи. Не че държеше толкова сега точно на външния си вид. Искаше просто да погледне лицето си, защото зад него се блъскаха толкова силни и разхвърляни чувства.
" Дали не сгреших? Дали не отпратих сама щастието в живота си? Дали постъпвам правилно?"
Всички тези въпроси се нижеха в мислите и един след друг и нямаше отговори на никой от тях. Главата на младата жена щеше да се пръсне от напрежение.... докато тя не дочу гласа на Франко, който говореше все още по телефона, облегнал се зад една колона във фоайето .
- Скоро ще свърша тук, мила. Имам една досадна работа и идвам при теб. Чакай ме на нашето място и се приготви за нещо прекрасно.
... Белла замръзна. Мислите и спряха. Сърцето и спря. Душата и кървеше. Бързо отвори и се скри зад първата врата изпречила и се пред очите. Погледна се в огледалото. Не видя нищо. Сълзите напираха в лешниково-кафявите и очи и замъгляваха погледа. Почувства се толкова жалка.
Не и трябваше много време за да се съвземе. Бързо излезе и се насочи с решителна крачка към масата, на която бившата и половинка се хранеше спокойно. Седна накрая на стола и каза:
- Трябва да тръгвам, Франко! Мисля че се разбрахме. Интелигентни хора сме. Така е най- добре и за двамата. Пожелавам ти приятна вечер.
- Но.... вечерята ти?
Мъжът стана и понечи вежливо да и дръпне стола, но тя го изпревари. Бързо се отдалечи грабвайки от ръцете на някакъв служител на ресторанта палтото си. Излезе навън. Есенният вятър погали нежно лицето и. Изсуши сълзите и прочисти мислите и. Тя се запъти към градския парк. Беше още рано. Разхожда се дълго без да мисли за нищо.


Спря, загледа се в красивото езерце и седна на една пейка. В краката и кацна едно врабче. Разтърси крилца и започна да кълве по земята търсейки трошички. Белла се почувства като него. Свободна и щастлива. Сега беше важно да съумее да затвори една страница. Да се справи със собствените си терзания и да продължи напред.
- Аз съм силна. Ще се справя!- си каза тя и се стресна от побутване отзад.
-Здравейте! Каква хубава есенна вечер, нали!
Топъл мъжки глас я поздрави и седна до нея.
Бела се окупити и се усмихна. Беше клиент на брокерската къща в която тя работеше. Млад и красив мъж, с който тя от известно време видимо флиртуваше.
- Дааа, прекрасна вечер! Да знаете какъв сън сънувах... - отговори младата жена и се зачуди колко от еротичният сън да му разкаже. Този сън, който тя сънуваше от седмица и в които главен герой беше именно той...

.......................................................
10.01.2013
.......................................................

Дани Паскова- Кали: Блог:
http://callisto01.blogspot.com/

http://calli.blog.bg/