автор: Rakanishu

- Божке, умирам! - процеди Лайо, а думите изсвистяха през свитото му гърло. Неопределено дълго време мина между главоболни кризи и пристъпи на зловонно гадене. Накрая дойде Светлината. Лайо стисна очи, но болезненият блясък сякаш все пак прогори ретините му и задълба в изтерзания му мозък.
- Ъ-ъъ-ъ! - изстена той, защото главата му пак закънтя, подобно на множество надпреварващи се титанични стъпки.
- Ъ-ъх, по дяволите! Ще се мре! - Светлината изчезна и отново - кънтеж. "Полудявам! - помисли си той - гласове! Призраците идат за мен! Дано са призраци на умрели лекари. Хирурзи! По дяволите, главата ми трябва да се ампутира!!!"
Отново му се догади, но Лайо потисна желанието да изхвърли стомашното си съдържание. Не виждаше начин да стане, не чувстваше почти нищо от живата съвкупност на тялото си.
След време светлината пак се появи. Стъпки, този път по-ясни. Тоест по-опустошителни. Лайо агонизираше. Нещо хвърли сянка върху му, но за кратко. Пак стъпки. Един Глас, тътнещ като ураганна буря, могъщ като Слънце, всепроникващ като Божия милост, възвести:
- Ей, шефе! Тука е! Това е куриерът!
Мигом главата на Лайо се разцепи под напора на хиляди тропащи стъпки. За миг отново го обгърна сянка, после някой го срита в ребрата. Въздухът изсвири вън от дробовете на умирающия, през сухите му устни и пълния с корички нос.
- Загивам...
- Какво му има на тоя? - извиси се Глас.
- Не знам - каза Божественият - така го намерихме. Боцо го намери.
- Да, шефе - друг Глас - така си лежеше и стенеше.
- Извикайте медика! - нареди Шефът.
- Ъ-ъ-ъ-ъх! - щастливо изхриптя легналият и кимна в съгласие, при което главата му чукна пода и избухна в рояк искри.
- Накарайте тоя да млъкне - изсумтя Шефът - дойдоха ли Шейн и Алън?
- Не още - отвърна Боцо.
- Иди им помогни. И кажи на медика да побърза.
Лайо събра сетни сили и успя да каже:
- И затвори вратата... че... умирам! - Догади му се. Отново мина много време, дочуха се стъпки. Гласът на Шефа пак го срита.
- Ей, събуди се! Какво е станало? Ставай, трябваш ми!
- Не мога, Божке! Умирам! - Лайо с блаженство си помисли за спокойствието на отвъдния свят. Чувстваше се като настъпил космическа мина. Все още нямаше и помен от тялото му, тресеше го, в стомаха му вреше и кипеше взривоопасната химия на Първичния Океан, а в главата му си даваха среща гръмоносни облаци. Любеха се, развеждаха се и се убиваха. Наистина много можеше да се очаква от смъртта.
Една ръка леко подръпна настрани ревера на пилотската му куртка, после до вратната му вена се допря нещо студено, явно малък диагностичен апарат. Студът на метала го жегна и той се дръпна конвулсивно. Стреснат от движението му, медикът отдръпна апарата.
- Какво става, защо не го изследваш? - попита Шефът.
- Изглежда доста зле, това май беше токсичен пристъп. Кръвното му налягане е ниско, има треска и не смея засега да се меся. Мисля, че има признаци за хемопатична интоксикация.
- Какво значи това? - изнервен попита Шефът.
- Замърсяване на кръвта.
- А какво означава това?!? - този път почти бесен - Нима е имало още някой в тоя скапан кораб?
- Сега ще му взема кръвна проба...
- Не, недей, дай му само нещо леко укрепващо да се съвземе и ще го разпитаме. Искам само да съм сигурен, че няма да пукяса твърде рано.
- Така не мога да гарантирам нищо! - възпротиви се докторът.
- Импровизирай!
Апаратчето отново се допря до врата на Лайо и той се постара да стои неподвижен, защото през мъглата и вълните болка подозираше, че му се помага. Усети боцването на пневмоспрея, но ефектът беше нищожен. "Не уцели!" - изруга наум. Все пак бавно и леко му просветля.
- Можеш ли да говориш? - поинтересува се Шефът.
- Ъхъ! Не!
- Защо не?
- Нека си почина - изхриптя Лайо - не виждам! - е, виждаше, макар и само силуети.
- Какво ти има? - попита Шефът изнервен - отровиха ли те?
- Отровен? - измърмори Лайо, куриерът - но защо?!?
- Откъде да знам, ти ми кажи!!!
- Не знам!
- По Дяволите!!!
В този момент се чуха стъпки и нови силуети се появиха, точно в рамката на вратата. Явно бяха липсващите Шейн, Алън и Боцо.
- Какво стана? Взехте ли контейнера?
- Не - беше Боцо - открихме го, но беше празен!
- Празен! Не може да бъде! Ей, куриере, къде е товарът?
- Откъде да знам - Лайо овладя пристъпа си на гадене и нещастно попита - Какво ми има на крака? Чувствам си само левия крак! Моля ви!...
- Стига си хленчил! - не усети почти нищо, само незабележимо олекване. Дочу се тътрене на метал в метал и вибрациите на пода отново взривиха главата на куриера. Той изскимтя.
- Виж да не е счупен - Шефът явно имаше предвид пострадалия крайник.
- Не е - след малко - Боли ли те?
- Не, не го усещам!
- Сигурно е от отровата - докторът явно погледна към Шефа си, защото гласът му се промени - не му остава повече от... двадесет минути до половин час. Ако го изследвам изцяло ще знам повече.
- Това за колко ще стане?
- За... горе-долу пак толкова...
- Остави! Хей, ти, говори? Какво е ставало тук? Къде са капсулите?
Просветление огря Лайо. Внезапен спомен го заля като топла течност. Рамката на илюминатор ограждаше парче чернота, на фона на което дузина празни пластични цилиндъра се отдалечаваха в посока най-близката звезда.
- Отвън... - изпъшка той - в Космоса...

* * *

Лайо беше куриер. Прекарал четири години във Военна Академия, той бе постъпил на работа към тиварийския клон на Земната Военна Централа, подписвайки шестгодишен договор. Отдавна бе установено, че за неголеми пратки най-сигурни са единичните полети с малки и скорострелни едноместни корабчета. Истинско майсторство бе да засечеш това фучащо камъче из огромния космос, а истинско чудо - да го спреш без да го унищожиш. Шест години бе разнасял насам и натам всякакви товари, повечето секретни. Винаги един контейнер, кога колкото куфарче, дори цигарена кутия, кога колкото масивен сандък или десетина метров гигант.
И сега... Да, спомените му се съживяваха... сега беше последния му рейс! После - шапка на тояга! Пенсията на куриера е по-голяма от тая на фермер-колонист! Да...

* * *

- Какво!!! - изрева Шефът - в Космоса! Товар за седемдесет и четири милиона - в Космоса!! Хей, глупако! - той срита Лайо в ребрата, но изтръгна само ръмжене - не ме поднасяй, ей! Ще ти пръсна кратуната! - и без това тя сама щеше да го стори - искаш да ми кажеш, че четиринадесет капсули с ужасно скъп експериментален серум летят из... отвън!!!
- Не съм сигурен - Лайо се съсредоточи върху силуетите - моля ви затворете вратата, ще умра - Сега отново си го мислеше. Изтръпналият му от притискането крак сега започна брутално да възстановява кръвообращението си - А-а! Умирам!
- Какво му става - Шефът се обърна към доктора - ще издържи ли още?
- Представа нямам! Но още поне петнадесет минути...
- Хей, гадино! - ревна Шефът и опря дълга цев в брадичката на лежащия - говори! Нападнаха ли те!
- О, да... - спомни си и отново изстена, десният му крак пламтеше, в противовес на това, че от възвръщащите му се спомени леко, но сигурно му просветваше - А-а, по дяволите, кракът ми!! - болеше го чак до бедрото. Добре поне, че главоболието му поутихна - да, нападение беше! Гади ми се!
- По дяволите, изпреварили са ни! Кой ли може да е? Сифад?
- По-скоро Джаксъновите, Шефе. И те контактуват с китайците!
- А защо не направо китайците!? Мръсни жълтурковци! Едно не мога да разбера, защо ще му е на някого да изхвърля четиринадесет литра алоров серум, дето струват повече от малък лайнер?!
- И защо ще го оставят жив, кръвните отрови са гадно нещо, но са бавни. Можехме да го намерим по-рано и да го спасим - лекарят изглеждаше объркан. Лайо вече различаваше лицето му. Слабо, изкуствено бяла коса и изкуствени очи. - Освен... - лекарят сякаш беше посетен от прозрение - освен ако не са искали да си мислим, че са изхвърлени. Може да не е било отрова, а хипнотичен спрей и после халюциноген, за да не бъдат разкрити...
- Отрова си беше - промърмори Лайо. Малко по малко спомените му се възвръщаха - гадна отрова. Беше доста изненадващо нападение.
- Кой беше?
- Кой ли? - Лайо потисна отново гаденето си и внимателно се вдигна от пода. Няколко наежени дула се насочиха към него, но Шефът ги бутна надолу. Да... вече си спомняше всичко! Ценният товар и после... нападението, още на половината път. Някъде в единия шлюз трябваше да има следа от злополучен изстрел. За щастие неточен.
- Не беше нито Сифад, нито Джаксъновците, нито... кетайците или там... както ги каза - Лайо стана, леко залитайки. Отблъсна лекаря - ще се оправя и сам, знам какво ми трябва, няма да умра. Не можеш да различиш класическите симптоми - последното процеди под нос - Та... бяха от нашите. Колеги от централата.
- Вътрешно нападение! - ахнаха всички - Това обяснява защо контейнера не е разбит.
- Да, мои хора бяха - куриерът се изхили, макар още да му се искаше да скимти. Главата му беше като подута - нападение точно за последния ми рейс - намръщи се, макар и просто от болките в тялото си - страхотен номер!
- А серумът??
- Нямаше серум - Лайо огледа нападателите, насядали из стаята. Гледаха го втренчено, чакайки обяснението на всичко. Видя и това, което беше притискало крака му. Декоративната стойка. Вазата лежеше невредима на леглото. Изхили се - Не схващате а? Е нищо, ще ви обясня! Това е последния ми рейс и после - пенсия! Колегите ми инсценираха нападение, а после с вашия "серум" си направихме прощално парти!! Мисията е била неистинска. А безценният серум се оказа уиски! Хитро, а! Изиграха и вас покрай мене!... Ох, и то какво уиски!...
Лайо се изхили, изохка за последно и се запъти към кухнята да си забърка айран.