автор: ccbs

Спонтанно реших да натисна паузата, да направя разходка и да полетя с новото крило в долината на гр.Драма. Отегчително нормално премина подготовката и остави мислите ми да се щурат, като разсърдени мравки из главата. Също толкова бе подтискащо и пътуването през страната. Гледките от жертво-
приношението, което сме направили с природата в името на глупостта е огромно и невъзстановимо.
Чак при гордата снага на Рила и Пирин, дълбоко скрити чувства отново се пробудиха в утихналата ми гръд.
Оловното небе, унило надвиснало над тъмните очертания на планините не обещаваше нищо добро. Пътуване. Трудно ми е да отделя погледа и мислите си от миналото и да се съсредоточа върху настоящето. Лавината от спомени ме следваше неотстъпно.
“Стегни се Димо!” - приятен глас звънна в главата ми. Усмихнах се безмислено и благодарих за грижата. Природата притежава истински лек, който често подминаваме. Красотата й неусетно почистваше натрупаните шлаки в душата ми. Преминавам неусетно границата с Гърция и продължавам в добре позната долина. Пред погледа ми отново се появиха ясните и любопитни очи на една сродна душа. Потънах в тях и в спомените донесени без да се замисля. “Стегни се, момче!” ...
Зад мен остана - родната България. Мярналата се в мъглата от спомени загадъчна и приятна усмивка ми прошепна нещо и се скри.
И така, стигнахме до ... Аха, добре-”Като Неврокопи”. Звъннах на Янис:
- Хай! Среща в с.Петруса след 40 минути?
- Окей! - стегнатият отговор ме зарадва.
Пътуването към истинският ми дом тепърва започваше. Неизвестното небе пред мен ме подканяше нетърпеливо с къси, но добри термики. Кратка и нетърпелива предполетна подготовка, огледах се в тишината на небето и излетях. Тихото шумолене на крилото над главата ме отпусна. Отдавна не бях летял и слабия южен вятър не подсказваше, че летенето ще е динамично. Не бях се подготвил за предстоящото, крилото ме “нахрани” и се запремятах към земята намотан. Вятърът изрева като чудовище в ушите и за миг се превърна в плътна, оглушителна стена. Смразяващ бе вида на крилото, почнах веднага да изтеглям най-отпуснатите върви и за мой късмет поприпука нещо и се отвори почти напълно. Преминах през няколко чудни "фигурки" докато напълно го оправя и полети нормално.
“Стегни се момче!”- отново бях сръган навреме, тъкмо преди да ми се сервира поредната порция “попара”. Мислено пак й благодарих. Първия час беше труден - постоянно подмятане насам-натам и никаква почивка. След това стана нетърпимо ужасен. Турболенцията правеше крилото трудно контролируемо и полета все по-нежелан. На моменти крилото скачаше със сила, която сякаш бе способна да изскубе ръцете от рамената ми. Болките от незавехнали травми ставаха все по-настоятелни, а истинският ми дом - хоризонта; си оставаше все така недостижим. Но чувството дори от краткия миг на единение ми се струваше безценно. “Стегни се!”.
Мисля, … Не! Чувствам никога няма да мога да опиша разликата, границата разделяща една свобода от друга. Изтощението и разума все по-ясно започваха да ми прелагат да взема може би правилно решение и да кацна.
“Не!”-изкрещях мислено в разбърканата си глава; “Ще летиш! Тук е твоят дом!” - веднага създавам собствено правило. Знам че не съм прав, но земята е моя нежелана спътница. Бурното и гордо небе ми предлага своята прегръдка и най-искрено си пожелах да се разтопя в неговите обятия.
Поемам след около час внезапно появила се топлинка идваща от слънцето и му отвърнах с мълчалива благодарност за търпението и щедростта.
С нежелание кацам близо до Петруса и се оставих да падна в изтощението си. Отново същата усмивка и тези проникващи и любопитни за всичко очи. Сетивата ми отказваха да се отпуснат и продължаваха трескаво да регистрират всичко в заобикалящите ме сенки и звуци - клоните на дърветата, тихичко изшумяла хартийка изтърколила се от джоба ми, учестеното ми дишане, мирисът на изстиналата земя, неспокоен грак на любопитен гарван. Инстинктивно и трескаво затърсих в сумрака любимата птица.
Ставам, сгъвам и акуратно прибирам екипировката. Последна проверка и се запървам към Петруса. Бях измръзнал, замаян и смърно уморен. Седнах да отпочина в първото срещнато кафе, затворих очи и се отпуснах на стола. Опитах да си спомня какво се случи там горе с мен, но картини и звуци от миналото пак запрепускаха пред очите ми като калейдоскоп.
Почти веднага от спомените ми се появи мил силует и с приятния си глас ме поздрави. Не се поколебах, усмихнах се широко и я поканих да влезе. Приятелството ни не можеше да бъде по-естествено и хипнотично. Говорихме си за всичко: за живота , за вселената, за малките неща, смяхме се на отминали грешки и видения. На моменти нямаше нужда от говор, можех “чувам” мислите ни съвсем ясно. Обърках се за момент и уплаших. “Това е твоята сродна душа”-блесна пред погледа ми подсказката на сърцето и озари погледа ми. Но и онемях от този отговор. Внезапно животът ми придоби незнаен смисъл, дари me с дар който ме обърка. Дар за който не смеех да мечтая! Времето сякаш спря…
… Докоснах я съвсем леко по ръката, леко докосна пръстите ми и тя. Много нежно и много тихо я целунах... Любов, умора и екстаз изпълниха тази страстна и пламтяща нощ. Извивахме телата си безкрайно в ласки, нежност, плам и красота докато умората не ни събра в едно тяло и в един танц.
Дълго милвах лицето, косите, нежното й тяло. Радвах се на гласа, на всяко движение, на всяко докосване. Смеехме се безгрижно в обхваналото ни безвремие. С вплетени тела, бърборехме щастливо и слушахме захласнати песента на сърцата си. Да, това е моята сродна душа!

Съвсем непринудено и тихо се отрони от устните ми “Обичам те!”
-”Какво желае господина?” - вежливо, но и много грубо бях прекъснат от келнер, озадачен от израза на лицето ми и непознатата дума.
-”Нищо” - отвърнах усмихнат. Нямаше какво повече да желая, вече имах всичко.