автор: Milvushina

Продължение от Мечтата на Оног (8)

През следващата година на Оног му стана ясно какво точно е имал предвид Корнелиус с думите, че магията иска истинска отдаденост. Денят му започваше в ранни зори и преминаваше в работилницата. Оног често оставаше там дълго след като слънцето се скриеше зад хоризонта и се прибираше в стаята си само за да поспи.
Постоянно му се случваше да загуби битката с умората и да се намери задрямал над чертежите си чак на сутринта. Работеше по голема рамо до рамо с магьосника и едновременно учеше медитация и магия. Въпреки постоянството му, усвояването на заклинанията му се удаваше трудно. Полуоркът разбираше, че го спъва смесеното му потекло, но това не му носеше никаква утеха. След седмици на упорити опити, той все още не успяваше да запали свещ. Уморен и отчаян, Оног сподели с Корнелиус съмненията си, че никога няма да напредне.
- Не го правим, защото е лесно, а защото е трудно – каза му магьосникът. - Ако всеки можеше да го прави, нямаше да е никакво постижение. Продължавай.
На следващата седмица Оног най-сетне се справи със заклинанието. През цялата нощ след това прозорецът на работната кула мигаше на пресекулки.

В началото на втората година полуоркът вече владееше няколко от най-основните магически похвати. Двамата с Корнелиус прецениха, че пространството в работилницата няма да е достатъчно, затова освободиха част от мазето в работната кула. Цялото семейство на магьосника се включи в разчистването на праха и вехториите, които стояха натрупани там от незапомнени времена. Откриха някои забравени ценни вещи, които включиха в магическия индекс, а всичко останало продадоха на пазара или изхвърлиха. Преустроиха мазето като ковачница с пещи за метал и стъкло. За да осигури оборудване за нея, Корнелиус утрои приемните си дни за клиенти. В дните, в които той отсъстваше от кулата, Оног работеше самостоятелно. Въпреки че напредваше бавно в магическите си умения, на него постепенно започваше да му става ясно защо далекогледът му беше впечатлил маестрото. Вместо да стои като залепено върху предмета, заклинанието беше вплетено в него. Това разкриваше много нови възможности и полуоркът нямаше търпение да изпробва откритието си в опитите с голема.
Оног много се беше променил, откакто бе дошъл в кулата. Беше не по-малко упорит и жаден за знания, а сивкавозеленият оттенък на кожата и изпъкналата му челюст все така красноречиво издаваха произхода му. През това време, обаче, беше пораснал и възмъжал и сега стърчеше с цяла глава над Корнелиус. Свирепият му външен вид се смекчаваше от чифт очила и от кафявата чирашка роба с безброй джобове. Оног грижливо подстригваше грубата четина, която покриваше бузите и брадичката му. Въпреки едрото си тяло и грозноватите си черти, сега той приличаше много повече на магьосник, отколкото на орк.

Напълно погълнат от работата си, Оног съвсем забрави за Валора. Беше толкова зает, че не му и хрумваше даже отново да използва далекогледа за наблюдение. Тайнствената алхимичка му напомни за себе си случайно. Бяха изминали почти две години от чиракуването му, когато Оног се разболя тежко. Треската го повали един следобед и той едва се добра до леглото си. Следващите няколко дни преминаха в мъгла между опитите на старата Хана да налага студени компреси по тялото му и да го храни с лъжичка. Една вечер тя се появи в стаята му с пълна чаша и въпреки опитите му за съпротива, наля горчивата течност в гърлото му. На другата сутрин Оног се събуди слаб и изтощен, но треската бе отминала. Хана му донесе да хапне топла пилешка супа и му каза:

- По-добре си, вижда се. След ден-два ще си на крака. Отварите на Валора са една от друга по-ужасни на вкус, но вършат чудеса.
- Лекарство ли било. А аз помислих, че ме тровиш – поусмихна се Оног.
- Я не говори глупости – сопна му се Хана. – Всички се тревожехме за теб! Корнелиус място не можеше да си намери. – Тя се наведе заговорнически към него и добави по-тихо: - Как само летеше надолу по стълбите с отварата в ръце!
Полуоркът се закикоти с нея и й подаде празната купа.
- Благодаря ти, Хана. Почакай, почакай! – Жената се спря на вратата. – Защо каза, че маестрото е тичал по стълбите?
- Бързаше да ти донесе лекарството, разбира се.
- Значи той го е взел от алхимичката?
- Че кой друг? – изсумтя Хана. – Не ща и да стъпвам при нея. Достатъчно е, че й нося храна! Миналата седмица сготвих прекрасна супа с грах, а вечерта намерих пълната купа да си стои на стълбите. Беше оставила бележка, че не искала супа. Искала салата с моркови и репички!
- А ти какво направи?
- Занесох й – въздъхна раздразнено жената. – Иначе току-виж съм се събудила и аз с обрив, както постъпи с внука ми. Защо ли изобщо я държи тук Корнелиус…

Оног не обърна никакво внимание на думите на Хана. Пленник на болестта си, той прекара още два дни в леглото, а през това време мислите му се въртяха около алхимичката. Щом едва издържаше затворен в стаята си за кратко, как ли живееше Валора съвсем сама в малката си кула?
А дали пък понякога алхимичката не се измъкваше оттам незабелязано от всички? Знаеше ли тя, че Оног живее със семейството на магьосника? Дори преди да не бе подозирала за съществуването му, Валора със сигурност бе научила, че магьосникът си има чирак, след като Корнелиус й беше поискал лекарство за него. При тази мисъл Оног се усмихна лукаво. Неговата болест му беше предоставила неочаквана възможност и той щеше да се възползва от нея.
Полуоркът приведе плана се в действие още на следващата сутрин. Оформи две звезди от глина, изпече ги и направи отливки от тях. В готовия калъп изля разтопено цветно стъкло и го изчака да се охлади и да застине във формата си. След това приготви тънка пръчица от абаносово дърво, наложи заедно всички елементи и ги сля заедно с помощта на магия. Повтори опита си няколко пъти докато най-сетне остана доволен от резултата. След вечеря той потърси Розина в стаята й и й показа творението си. Очите на девойката светнаха.
- Много е красиво, Оног! – каза тя след като го огледа от всички страни. – Какво е това?
- Нещо, което ми хрумна да направя. Харесва ли ти?
- И още как!
Дъщерята на Корнелиус вдигна на кок дългата си руса коса и втъкна предмета в нея. Огледа се в огледалото и се усмихна широко на отражението си.
- Никой няма такава игла за коса. Всяка знатната жена ще иска да притежава подобно украшение. Ще му вземем добри пари на пазара – добави опитната търговка.
Тя посегна да свали цветето от косата си, но Оног я спря с жест:
- За теб е. Запази го. За продан ще направя други.
- Благодаря, Оног!

Розина беше доволна от подаръка, а полуоркът – от успеха си. След седмица на опити той усъвършества техниката си, а вярна на думата си дъщерята на магьосника веднага продаде всички сполучливи игли за коса. Полуоркът запази за себе си една-единствена от тях. Шестте връхчета на звездите бяха красиво извити назад, за да наподобят венчелистчета на цветето крем. Майсторски слято в едно, словете се преливаха от жълто в нежно розово до тъмнолилаво. Оног беше добавил миниатюрни метални пръчици в средата, които приличаха съвсем на тичинки. Украшението изглеждаше изящно, изработено с грижа и внимание към детайла – както всъщност и беше.
Оног го сложи в обикновена дървена кутия и изчака Хана да занесе вечерята на Валора. Веднага щом възрастната жена се върна в кухнята, полуоркът влезе в кулата на алхимичката и се огледа предпазливо. Подносът все още стоеше недокоснат на стълбите, които водеха нагоре към жилищните помещения. Чиракът остави там дървената кутийка, придружена от бележка: “оздравях. Благодаря за лекарството. Оног.”
В ранни зори на следващия ден той се върна на същото място. На стълбите намери само празна чиния с оглозган пуешки кокал. Полуоркът се усмихна доволно. Подаръкът му беше приет. Сега му оставаше само да чака.
След това той се върна към обичайната си работа в работната кула.

Следващите няколко дни прекарани в чакане му се струваха безкрайни, а нищо не се случваше. Кисел и разсеян, Оног бездействаше в работилницата, макар че вече беше късна нощ. На какво ли се беше надявал, мислеше си с раздразнение той. Да получи от Валора портрет с благодарности? Или тя да се появи на вратата му и да му се представи лично, закичена с иглата за коса? И все пак любопитството, наново разпалено в него, го изгаряше.
Вместо за изучваване на нови заклинания, полуоркът постоянно мислеше как да научи повече за алхимичката. Това пречеше на работата му и той си каза, че е време да предприеме решителни действия. Оног се изкушаваше да се прикрие под стълбите и да причака Валора, когато излезеше от стаята си, за да прибере вечерята си. Ако Валора го спипаше там, вероятно щеше да си навлече големи неприятности. Заклинанието за невидимост още дълго време щеше да беше отвъд възможностите му. Оног си каза, че няма да се предаде. За краткото си чиракуване Оног бе разбрал, че с малко хитрина често можеше да постигне повече, отколкото с мощна магия. Все щеше да намери решение. Трябваше само да прояви надчивост...
Оног потри очи и се прозя. По-добре беше да поспи и помисли отново на бодра глава на сутринта. Той излезе от работната кула, прекоси двора и със свещ в ръка влезе в тесния коридор, който водеше към стаята му. Внезапно изпита усещане, че някой го наблюдава. Той се закова на място и рязко извърна глава. С крайчеца на окото си забеляза движение зад ъгъла в другия край. Стори му се, че чува леки стъпки да се отдалечават по стълбите.

Оног внимателно провери коридора, но там нямаше никой. Той се стъписа. Въпреки че беше готов да заспи прав, можеше да се закълне, че е видял нещо и то не е било само плод на въображението му. Не можеше да е Хана, тя стъпваше бавно и тежко. Полуоркът излезе в двора и се огледа. Прозорецът на дъщерята на магьосника светеше.
Намръщен, той се върна обратно в кулата. Похлопа на вратата на Розина и без да чака покана влезе в стаята й. Момичето лежеше в леглото си и четеше.
- Оног, какво...?
- Следиш ли ме? – извика той гневно.
Челюстта на Розина увисна.
- Ти да не полудя?! Какво искаш от мен??
Полуоркът я огледа изпитателно. Розина изглеждаше смутена и уплашена. В ръцете си държеше книга. Той смекчи тона:
- Значи не си била долу в коридора?
- Не! Късно е, опитвам се да заспя! А ти...
Оног разбра, че е сгрешил и наведе виновно глава.
- Съжалявам, Розина. Бях сигурен, че чух нечии стъпки в коридора. Помислих, че си била ти.
- Не, кълна се. – Тя се замисли и се намръщи. – Не може да е била баба, нея я чувам през прозореца как хърка. Щяхме да знаем, ако Корвин се беше върнал в кулата. Оног, ако си убеден, че си видял някого, трябва да събудим татко и веднага да му кажем.
Оног се сепна. Той отвори уста да каже нещо, но веднага промени решението си.
- Не, Рози. Ветровито е тази вечер, а съм уморен. Само така ми се е сторило. – Тя кимна плахо, а полуоркът и добави: - Съжалявам, че те уплаших. Утре ще ти направя красива гривна от цветно стъкло.
Розина се усмихна и му пожела лека нощ, а Оног се прибра в стаята си.
Дъщерята на магьосника забравяше, че магическата кула имаше още един обитател. Оног беше готов да се обзаложи на чирачеството си, че стъпките, които е чул, принадлежат на Валора.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!