автор: verysmallanimal

Случва се понякога така, че светът застива на едно място, а ти се въртиш наоколо – извън мястото и времето му, като птица, кръжаща над оваляно в праха тяло, без да е сигурна живо или мъртво е то, без да е сигурна има ли го изобщо или е игра на въображението.
А друг път става обратното – превръщаш се в неподвижна точка, а край теб светът се носи като побеснял, гърми и трещи, ражда се и умира хиляди пъти, но без да те докосва, безсилен да те въвлече в себе си. В първия миг се сепваш, но след малко, усетил безпомощността му, се усмихваш и продължаваш да се занимаваш с твоите си работи. Защото те са точно толкова важни, колкото всичко друго. Или защото няма нищо друго.
Ей в такъв един миг, една неделна сутрин, подгизнал от дъжда, Генчо запъхтян се прислони под козирката на малката тухлена сграда в края на града, красяща себе си с гордия надпис „Автогара”. Всъщност мигът дойде малко по-късно – когато прозорчето на билетната каса се отвори и най-прекрасните устни на света попитаха:
- За къде?
Ще рече човек, прост въпрос. Прост като боб, че и с лесен отговор, защото Генчо го знаеше още от дете. Да, но сега нещо припука в ушите му, земята първо се повдигна под краката му, а след това рязко потъна надолу така, че той увисна във въздуха. Пространството загуби привичните си посоки и рязко се разцепи на две – вътрешно и външно. Във вътрешното времето подскочи, настигна само себе си, захапа опашката си и спря, а във външното...ами на кого му пукаше какво става там?
- За Кучи слог – едва проговори Генчо, а очите му не се отделяха от ония устни.
Устните се нацупиха малко:
- Замина преди пет минути – но после се разтеглиха в усмивка – Ама след час има друг, през Шумково.
- Слава богу – измърмори нашият човек и не беше сигурно дали това се отнася до заминаването на първия автобус или до възможността да хване следващия след час.
Все още обграден от тишина и висящ във въздуха, Генчо си купи билет за обиколния автобус, кимна безмълвно и прозорчето се затвори. Устните изчезнаха, земята се върна на мястото си, а времето се разтегна, изплю опашката си и без да се оглежда тръгна отново напред. То тръгна, ама Генчо – не. Остана си там, до прозорчето. Някаква част от него се качи в следващия автобус, отиде до Кучи слог, механично прекопа двата реда царевица в градината, изяде две паници пилешка чорба и поговори с майка си, без да разбира какво точно тя му казва или пък какво той отговаря. Частта от Генчо се върна с вечерния автобус, видя, че касата вече е затворена и се прибра в квартирата си. Може и да е спала тази негова част през нощта, а може и да не е, но рано сутринта отново беше на автогарата. Прозорчето се отвори и частта се съедини с истинския Генчо, който и за секунда не бе се отделял от това място. Отново времето спря. Той си купи билет от устните, над които вече имаше имаше и очи. Черни и блестящи, те не бяха огромни, каквито ги описваха по книгите, но все пак достатъчно големи, за да се удавят няколко души в тях. Този път хвърли билета в кошчето и отиде на работа. И пак стана същото – само част от него работеше и пиеше бира с колегите, а истинския Генчо остана пред прозорчето.
Твърдо решен да разнищи загадката, във вторник сутрин той почука на билетната каса, като си повтаряше на ум няколко репетирани предната вечер закачливи фрази. Очите го познаха, устните се усмихнаха и Генчо забрави какво трябваше да каже, купи билет, хвърли го и отиде на работа.
Постоянството е хубаво с това, че каквото и начинание да си подхванал, все го докарваш до някакъв край. Дори да си само с осми клас и да работиш в картонажната, като Генчо. Не беше от най-умните той, ама господ като раздава мераци не гледа умен ли си, или не много. Така е направен човекът, че все си търси другар – половинката, както се казва. И като ти дойде времето стискаш очи и скачаш в дълбокото. Не минаха и две седмици, а той свободно и без заекване разменяше по някоя дума с касиерката, дори научи името ѝ – Марина. Вече кроеше планове как ще я покани на кафе и после...ами после щеше да се види какво има да става. Дойде и този ден, когато успя да набута всичките си страхове в килера и, стиснал в ръка един карамфил (букет му се видя прекалено), Генчо усмихнат се облакъти на прозорчето. То се отвори и едни устни попитаха:
- Да? За къде?
Други устни. Други очи! Стреснат, той понечи да си тръгне, но спря:
- А...къде е...Марина? Дето тук...
- Ми тя напусна. Не знам, май на село си замина.
- Село? Кое село?
- Бе, кое село...знам ли го? От тукашните села някое, ама кое точно... – казаха другите устни и прозорчето се затвори.
Тъй става то – отвори ти някой прозорче към небето и хвъркаш като птичка, че и чуруликаш даже. А после – тряс! Няма прозорче, няма небе, няма нищо. И не хвъркаш, ами се тътриш наоколо с очи забити в земята – ега видиш следите му. Така и нашия Генчо – уж ходеше на работа, уж се прибираше вечер, ама той ли беше, не беше ли – не знаеше, горкият, жив ли е, умрял ли е. Изкара така някое време, а после си взе две седмици отпуск и се прибра в Кучи слог за гроздобер.
Говорят, че като имаш много работа забравяш дертовете си. Може, ама ако работиш и денем, и нощем. Денем Генчо успяваше да не мисли за Марина, но след лозята и сбирките в кръчмата идеше време да се прибират по къщите си и тогава ставаше страшно. Лежеше с дрехите на леглото, ококорил очи като бухал, а таванът сякаш се стоварваше отгоре му и го задушаваше. Тъй си осъмваше първите два дни – с очите и устните на Марина. Ставаше, брадясал и с кръгове около очите, и се повличаше бавно към дама да впрегне магарето, че да свърши някоя работа. И кой знае докога щеше да я кара така, ако случаят не му беше изпратил Нако.
Прехвърлил шейсетте, Нако минаваше за учен, но и малко шантав човек. Твърдеше, че знае френски, защото прабаба му била французойка, ама дали беше така или не, един господ знаеше. Искаше да му викат НакО – с ударението на „о” – така било по френски. Беше пълен със странни идеи, които обичаше да споделя вечер на чашка в кръчмата и понеже често черпеше, хората се правеха, че го слушат, а някои – че го и разбират. Туй, което всички му признаваха, обаче, беше, че е най-добрият сарач в околията – кърпеше хамути, кошуми и какво ли не с „гаранция – Франция”, както сам се рекламираше.
Е, и Генчо опря до Нако – нарамил хамута, една сутрин потропа на вратата му.
- Ей, момче, какво става с теб? – Нако го гледаше изпитателно през ожулените стъкла на очилата си.
- Ми какво, нищо. Остави ме ти мен. Виж можеш ли го закърпи и да бягам, че много работа ми се е събрала.
- Бе аз хамута като нов ще ти го курдисам, ама ти ми се видиш нещо крив. Яде те май нещо, яде те, та чак те изпива – не мирясваше Нако. – Я ела, ела малко вътре де!
От тук-от там, разчовърка го Нако и Генчо си изплака болката.
- Бреййй...закъсал си я, значи, с тая госпожица... – Нако се почеса по врата и продължи – и какво, не можеш я намери, а?
- Как да я намеря бе, бате Нако – ни адрес знам, ни чудо.
- Да...голям свят, трудна работа – Нако изведнъж се ухили - знаеш ли, имам тука един...книга де, от китаец един. Та той казва, че ако седнеш на едно място и седиш дълго там, цял свят ще се извърви пред тебе. А, как ти се струва?
- От тия с дръпнатите очички ли? И какво?
- Как какво бе, Генчо – щом я няма момата, сядаш и чакаш – все някога ще мине край теб. Щом китаецът го казва, значи така трябва да е.
- То да седна, ама къде да седна? Всяко място ли става?
- Знам ли...да беше китаецът тука, та да каже, ама на...Китай далече, пък тоя може и да е умрял, да ти кажа.
Генчо се замисли:
- И...къде е тоя Китай?
- Ааа, то чак от другия край на земята, далеко е. Пък и граници, нали знаеш, не пускат всеки да се мотае току-така. – Нако реши да се пошегува – Да можеше човек дупка да изкопае, през цялото земно кълбо, та право в Китай...Дето и да копнеш – то е точно отсреща!
Шегата си е шега, ама удавникът и за сламка се хваща, нали така? Нарами Генчо закърпения хамут и се запъти обратно. Свърши той каквото можа през деня, а вечерта, като поутихна народът, се запъти извън село, нарамил кирка и лопата. Избра една долчинка – струваше му се, че така ще спести малко копане – и започна. Това, дето го гризеше отвътре му даваше сила, почвата беше песъчлива и до сутринта, почти без почивка, беше навлязъл доста дълбоко в земята. Прибра се у дома, хапна набързо, тръшна се на леглото и заспа начаса. Вечерта пак го свари при изкопа. И следващата, и по-следващата... Ако минеше случайно човек край мястото нямаше да забележи нищо – Генчо ни се виждаше, ни се чуваше в дълбоката дупка. Постепенно загуби сметка на дните, а и не го интересуваше, важното беше да прокопае тунел до Китай и да пита оня китаец къде е мястото където трябва да седнеш, че да видиш света да минава край теб.
Накрая, една сутрин, останал без дъх на дъното на дупката, прецени, че преградата между Кучи слог и Китай е достатъчно тънка, за да го чуят отвъд. Генчо отпи дълга глътка от шишето, което си носеше, за да не излиза час по час от дупката, пое дълбоко въздух и изкрещя:
- Ееййй, китаец! Покажи се бе, еййй!
И нищо – китаецът мълчеше като пукал, спотаил се в своята си китайска къща. Или някъде другаде. Щото има такава порода китайци – сакън да не каже човек нещо за дръпнатите им очи, нацупват се и не щат да обелят дума повече. Добре, че е малобройна тая порода, че каквито са тънкообидни и инати, ако повечето китайци бяха като тях, какво ли мълчание щеше да се разнася от Китай.
Цял ден крещя и думка с юмруци по дъното, докато накрая се свлече изнемощял, сви се на кълбо до кирката и лопатата и заспа. Присъни му се онова прозорче на автогарата и Марина зад него. Тя му се усмихваше, говореше му нещо и сякаш го викаше да влезе при нея. Но прозорчето се издигаше нагоре и все по-нагоре, а той, колкото и да се мъчеше, не можеше да се покатери до него.
Беше спал цял ден, но той не знаеше това. Изпълзя от дупката и се упъти към селото, без да погледне назад. Прибра се, окъпа се в голямото корито на двора, обръсна се и облече най-новите си дрехи. Погледна майка си, която се опитваше да не се разплаче, като го гледа такъв и тихо каза:
- Майната му на китаеца, мамо. Аз ще го намеря това място...ще го намеря!
Стана, целуна я за сбогом и излезе.

Разправят, че го виждали тук-там по селата, седи си кротко – я на пейка, я на камък някакъв, мълчи и оглежда хората, дето минават край него. А като срещне нечий поглед усмихва се и тихичко мърмори:
- Ще мине бе, ще мине. Колкото и голям да е тоя свят, все някога ще се извърви целият. И тогава...