автор: Mitko19

Мила дама във влака се качва,
запъхтяна купето отваря.
Там разбира: на нейното място
дреме някакъв странник нахален.

Тя не иска да прави скандали,
на свободното място присяда.
С любопитство, но и с неприязън
към нахалника поглед отправя.

Дрехи, шити по минала мода,
профил строг, ала не неприятен.
Явно - псевдоводач на народа,
провалил се, отдавна забравен.

Скоро спътникът сам се събужда,
във очите ̀и укор съзира.
С неудобство и сякаш без нужда
той отмества от себе си шлифер.

-Извинете ме - просто ̀и казва -
без крака съм, така се получи.
Бях спасител, в пострадал дом влязох,
а след дни инвалид се събудих.

В миг с доверие тя го поглежда,
той сега ̀и напомня за брат ̀и.
За живота и свойте надежди
почват разговор дълъг, приятен.

И какво, че е мрак зад стъклата
и вилнее виелица люта?
Две сърца се познаха в тълпата
и се радват на всяка минута.