автор: ccbs

Обичам да тичам. В безброй дни това дали един лов ще е успешен или семейството ми ще гладува се е решавал от бързината на вземане на решение и скоростта с която тичам. Дълго и внимателно тренирах мускулите, ставите и всички онези дребни неща които ме правеха по-бърз, по-силен и недостижим.
По-бърз и неудържим даже и от вятъра.
Днешния ден бе много по-различен, щеше да постави на изпитание силите ми и да пресуши всичко в мен. Трябваше да се върна много бързо, трябваше да прекося гората между нас със скорост достижима само от мисълта. Трябваше да се върна веднага, защото залога бе огромен. Не бях тренирал за този ден, но познавах презряните си врагове. Трябваше да се хвърля в битка с тях и щях да победя, знаех го. Само трябваше да побързам, трябва да стигна навреме. Физически чувствах злите им помисли и единствената надежда бе да стигна бързо.
Напрягах мускулите си ритмично. В ритъма се пестеше сила, сила която беше нужна на мускулите. На пет крачки вдишване. Едно, две. На пет - вдишване. Бързо се набрах, скоростта с която вече тичах беше огромна. Вече не бях просто тичащ човек изграден от мускули и кости, а съвършена идея неограничавана от нищо. Дърветата покрай които минавах се сливаха в плътна стена и дълго след мен се люлееха и шушукаха одобрително. Водата в рекичките, които пресичах дълго не смееше да се върне към рутинния си ромон. А от вихрушката зад мен не можеше да избяга дори звука. Никога не бях тичал толкова бързо. От силата с която се отблъсквах от земята усещах как стъпалата ми се изтриват със всяка стъпка. От дясното почти не бе останало нищо, но знаех че глезенът ще издържи. Тъмна сянка погали гърба ми и с изненада я познах - беше готова за мен и чакаше удобен момент да ме грабне в студеата си прегръдка. Усещах че краят ми е близо и трябва да съм по-бърз. По-бързо момче! Трябва да изтискам всичко от силата и знанието с което разполагам. Напрягах мускулите до предела на здравината им. Във всеки един момент можеха да се скъсат, но усещах че това не е достатъчно и ги напънах още малко. Сърцето ми биеше с над 200 удара, но усещах че това не е достатъчно. От страшното натоварване се разбиваше и износваше, но не се страхувах - щеше да издържи. Трябва да може да достави повече сила и го напънах още малко. Усещах че вените ми едва издържат на налягането на кръвта, вече черна от скоростта с която се окислява в гърдите ми, но това не бе достатъчно и ги напънах още малко. Трябваше да стигна мигновенно! Грозните картини които рисуваше въображението ми бяха достатъчни за да вледенят дъха ми. Притъмня пред погледа ми. Усещах железната хватка на тревогата как стяга гърдите ми с всяка крачка. Умората като назъбена верига методично се се впиваше в тялото ми и вече сковаваше движенията ми.
Бях стигнал средата на гората и знаех че този бяг е съдбовен, нищо друго нямаше значение освен да стигна бързо - само аз можех да ги победя, само аз можех да спра пъклените им планове. Трябваше да съм още по-бърз.
Стоманените въжета на волята бързо обхванаха уморените ми вече мускули, усукаха се с неподозирана преди сила и ги стегнаха като в един. Скоростта с която вече се движех стана умопомрачителна. Тичай момче, по-бързо тичай! Мисля, прекалено много енергия отиваше за дишане. За тичането трябва да използвам и мускулите на диафрагмата, а не само за дишане. Започнах да вдишвам по веднъж на две минути и скоростта ми се увеличи още с малко. Изтривах се вече много бързо. Краката ми се бяха изтрили до коленете и чувствах че енергията, която изтичаше от зейналите рани няма да мога да я възстановя. Кожата по цяло ми тяло бе изсъхнала от топлината и силата на триене и се лющеше на големи парчета. Сълзите в очите не ги предпазваха, не можеха да намокрят дори клепачите, а веднага се изпаряваха от огнения вихър, който ме заобикаляше. Тъмната сянка неотклонно ме следваше и понякога в съжалението си ме докосваше по гърба. Сякаш ми подсказваше че краят ми ще е облекчение, а не знаеше че истинското ми облекчение ще е в друго. Вече бях преминал точката в която можех да се възстановя, краят ми вече е сигурен. Но не се страхувах и тревожех защото знаех, че ако стигна навреме - саможертвата ми ще оправдана. По-бързо Димо, тичай по-бързо! Внезапно загубих равновесие и рухнах настрани, единия ми крак не издържа и се разтроши на парченца. След секунда и другият го последва. От грозната рана в която се превърна торса ми, силата ми започна да изтича главоломно. Преметнах се през глава извих гърба си да поеме тежестта на удара и продължих да бягам само на ръце и таз. Открих че ако се отблъсквам едновременно с двете си ръце и при падането забуча гръбначния си стълб в земята и използвам силата мускулите на гърба си скоростта ми даже се увеличава. Забавих дишането си и започнах да вдишвам по веднъж на десет минути. Чаках докато тялото и мозъка ми се натровят до предсмъртен гърч и тогава позволявах на диафрагмата да вдиша.
По-бързо, още по-бързо момче! Можеш по-бързо! Близо бях и вече виждах грозната сцена - драконите обикаляха в транс предвкусвайки лесната плячка. В центъра им седеша светлината на моя живот. В спокойните им погледи виждах безразличието на преситени хищници. За тях това беше обикновена закуска и се облизваха като котараци пред мляко. За мен това беше всичко, това беше краят. Не! Не можех да позволя това да се случи! Побеснял от гледката, започнах да гърча и усуквам малкото останало в мен, в желанието си да се приближа по-бързо изцедих всичко от себе си. Спрях работата на сърцето, на гърдите, на очите, на всичко. Останали без кръв и кислород хиляди клетки започнаха да гинат, взаимно да се тровят и да лъчат енергията си. Още малко остана , с едно последно усилие и щях да ги достигна. Още малко и ще се срещнат с грозната ми мъст, дори и само с една ръка щях да ги разпръсна и унищожа. Продължавах да се засилвам, изпепелената ми лявата ръка поддаде и се стри на прах. Останах само с дясна ръка и брадичка, но продължавах напред. Остана ми само една крачка … само една, още само едничка и покоя щеше да дойде, но нямаше с какво да я направя. Сълзи от безсилие напираха в очите ми, имах сили още за минута, минута и половина живот. Трябваше да направя нещо, трябваше въпреки безсилието си да се изправя и прогоня. Почти нищо не ми остана: една гласна струна и малко сила. Поех дълбоко въздух и извиках с всичката си мъжка сила, призовах на помощ всичко което ми бе останало за да отклоня вниманието им към мен. Знаех че с този вик ще си отиде душата ми и бездиханното ми тяло ще се отпусне победено. С цената на живота си сигурно щях да откупя поне една секунда, една секунда в която можеше да се спаси…

В този момент се събудих. Виках с пълно гърло. Живота около мен страхливо се бе свил и замлъкнал пред страшната ярост която извираше от гърлото ми. Мъката по загубата от която вземаше сила този рев сякаш бе безкрайна. Еманацията на моя живот и светлината с която ме бе озарила ми бе отнета в миг. Чак след десетина секунди разбрах, че това бе сън. Дишах тежко. Всичко по тялото ме болеше, втренчено и объркано гледах в тавана. Завъртях се стремително и захлупих главата си с възглавницата. "Връщай се в съня си веднага! Заспивай и довърши започнатото! Заспивай момче! Имаш още сила. Заспивай! Остана ти коса, която можеш да запалиш и една гласна струна. Заспивай момче, заспивай веднага!"
Много внимателно дворните кучета нададоха приглушен вой. Сякаш усетили че една душа си заминава, вдигнаха глава да я изпратят подобаващо.