Голямата илюзия дойде,
когато почнах да разбирам хората.
Додето ги обичах – как да е
надраствах глупостта на неумората.
Тогава нямах нужда от това
да разбера, че ме броят на едро.
Приемах ги със всичките сърца.
На своите изневерявах щедро.
Обичах ги! Обичах ги така,
че спираше да се върти земята
и наобратно тръгваше река.
(Банално до илюзия? Не смятам.)
Обичах ги. Така, че си простих.
Сега на едро ги броя, разбирам.
Смалих се до сърце. А то – до стих.
Достатъчно – на обич реагира.