автор: desert_inrose

Колко различен е пътят ти, страннико...
Носиш си къщата редом с кесията,
в мислите - свойта къщовница малка,
в сърцето - мечтите си облачно свилени.
Както ме гледаш, не си ме познавал.
Не знаеш за скрития плач на бита ми ли?
Попил си от него - с очи си ме ваял
далече във времето още, по съмване.
Незнаен копнеж слабостта ти е вързал
за мен и за моята явна вселена
без да дириш защо –
мисълта ти все бърза
да впримчи и усет, и полъх призЕмен.
Как ме намираш по пътя си, страннико...
И как неусетно улавям ти спънките.
Техните образи пред окото измамни са,
не търсИ да ги видиш, че късно е
станат ли зрими - тъй сянка ти хвърлят,
хвърлят по мен и вина безразсъдна.
И ме карат да питам днес, кой път да хвана?
Спътнико-скитник, ти къща си вдигнал.
Имаш свит миг уют, тишинка на дивана,
пътечки за личен питателен извор...
Вървя към живота си, свидни ми страннико.
Не идваш ли с мене... Недей ме изпраща.
Ще се върна при теб с живинката, останала
в багажа ми тежък, с копнежа горящ и
попиляната своя къщовница срещнал,
ще гребнеш с две шепи от пивката вяра:
Нейният свят е виновникът грешен
за твоя тих унес в уют, на дивана.