автор: Uroboros

Лутам се. Гоня се в миговете. В пространствата на онова отвъд, което все се изплъзва от сетивата ми. Твърде е милолетно, за да го задържа...
Можем ли изобщо да обичаме тук и сега, освен собствените си домогвания до нещо, което рядко сме способни да определим, да именуваме, да отграничим от обичайния шум – тупкането на сърцето. Сред купищата недопушени цигари, чашите, гаврътнати на екс, недолюбените жени между намачканите чаршафи. Всичко гнети. Как гнети тази бездушна самота на посивелите от времето стени. На онази стая, в която блъскаме главите си, онези по-сериозните, уж по-зрелите. Та нали сме мъже!
Можем ли да обичаме? Мога ли да обичам аз, ако въобще ме има извън образа, който сам си създадох някъде, някога, може би докато гордо пълзях между краката на събралите се у дома жени – тези на майка ми и съседките, които все нещо обсъждаха. Нито шумно, нито тихо, но винаги достатъчно категорично. Образите от детството са се запечатали, не, изградили са тухлените стени на моето Аз, или на онова, което трябва да отграничава себе си от всичко останало, доколкото изобщо е възможна някаква ясна отчетливост...
Моите съмнения? Те са, разбира се, безсмислени. Но и аз също не виждам особен смисъл от съществуването си, затова тревожно се взирам във всеки един шанс да бъда полезен. Или поне необходим.
Обичам ли? Може би и доколкото... Моите въпроси не ми се струват излишни. Те са просто още малко тухли в зидарията на дните ми. Замазвам ги усърдно с хоросан и си мисля за слънцето. Може би то може да обича.