автор: esperanca

Герой на щастието

Той е Човекът с чадъра

Живея в малко, подбалканско градче, където пролетта вае причудливи осморки с пълноводните води на реката и отнася аромата на люляци и липи по течението си. Зимата, под дебелите губери на преспите разказва приказки и легенди за стари времена, когато по калдъръма между надвисналите варошлийски плочници са чаткали копитата на римски конници, срещнали отпор под стените на Крепостта, устояла на римската обсада. Войските на Исак II Ангел били задържани цели три месеца. Крепостта защитила подстъпите към Търново и Византия била принудена за първи път да води мирни преговори с българите.
Човекът с чадъра е отражение на този град, превърнал се в негова легенда и символ. Ще го срещнете по улиците независимо от сезона. Ще го познаете не по патриархалната му осанка и дълга до пояса бяла брада; не по възрожденски широкото му вдигнато чело, не по чадъра, който неизменно виси на колана му, а по онези огромни слънца, намерили небосклон в очите му, под стряхата на житейските бръчки, които озаряват и разпръскват благост, над човешка любов, живина.
Човекът с чадъра като всяка легенда има своя история. Поради широката душа и златните ръце още съвсем млад станал Майстор строител. Обикалял околията и строял чешми, църкви, училища. Веднъж в съседно село срещнал момиче, което оживяло на сърцето му и той я обикнал с онази чиста, пагубна любов, на която са способни невинните души. Насрочили дата за годежа и календарът нетърпеливо извъртял дните до ожиданата вечер. От ранни зори се застягал младият майстор, облякъл нов кат дрехи, сложил нови обувки, душата му пърхала като птица пред първия си полет – пеша трябвало да отиде до съседното село, където го чакала с родата си избраницата му. Било времето на цъфтежа.
В Подбалканието пролетта може да бъде жестока. Тъкмо да тръгне и се навъсила природата, смръщил се хоризонтът , замятал електрически змиорки на мълниите, разбеснял се ураганен вятър, продънило се небето и удавило земята в порой. Вярвал Майсторът в силата на любовта. Как да тръгне в такова време, домиляло му за новите дрехи, за лъскавите обувки, рекъл си:”Какво пък толкова. На сутринта ще ида. Тя ме обича. Като ме обича , ще ме чака…”
Чакала го избраницата му до тъмни тъмници. Като не дошъл да я вземе, от хорска срама, да не я одумват роднините й, пристанала същата вечер на момче от своето си село.
Как преживял измяната младият Майстор никой не знае. Запилял се по чужди краища. Когато се върнал лицето му било озарено от вътрешна болка , претопена в смирена любов. Носил дълга до пояса брада и чадър, закачен за колана. Били други времена и властите често го спирали, прибирали го в милицията – външният му вид не бил пригоден с политическия режим. С годините се уверили, че е благ, хрисим човек, прочул се с трудолюбието си и не го карали повече да си стриже брадата, оставили го на мира.
Човекът с чадъра няма възраст. Така както са непреходни добродетелите – вярата, смирението, човеколюбието. Той е героят на щастието за подбалканския градец. Той е вярата в по-доброто днес и утре за всеки един негов жител. Елате и се разходете по нашите улици, неизбежно ще го срещнете, ще потънете в добрината на очите му, ще се сгушите в бръчките по набразденото му чело, на завет. Ще ви приюти за миг в душата си, ще вдигне ръка да ви благослови. И в този кратък миг, докато се разминавате по улицата, независимо , че сте непознат, мъж или жена, дете или възрастен, ще почувствате, че сте били у дома си. Неизменно ще се обърнете след отдалечаващата се, обгърната като с орел фигура…, а той вече вдига ръка, за да благослови следващия срещнат човек.
Ще изпитате щастие.