автор: genia15

Сама сега в празната стая
в мрачните стени се вглеждам
понякога към вратата погледа си хвърлям,
онази от която вчера ти излезе.
Тъмен мрак хвърля булото си върху моята душа,
на отминалите дни,
споменът един все ме измъчва
и казвам вече
край, стига, не бива!

Но ето пак мислите ми все към теб летят.
В безизходицата на самотата,
ти, да точно ти носиш светлината...
И ето слънцето залязва,
сноп от лъчи по небосвода описва,
и в тези лъчи, твоето лице си личи.

Ала, не е било писано,
справедливата съдба отново те отне
и мен сама захвърли в мрака и студа върли.
Без прислан за моите мисли сиротни,
без пристан за моите чувства захвърлени,
ти ме остави...

"Сбогом" леко от устата ми се отронва,
този мой последен зов,
ала ти се отдалечаваш все повече и повече...
Не чуваш, че има там едно момиче,
крехко и наранено,
което явно по пътя още
дълго сам само ще се скита...