автор: radi_radev19441944

...
Очаквам да ми се обади Ан. Това ще се случи непременно, защото Ан се появява след четвъртата чаша и сяда отсреща. Поради което имам нужда от безветрие и имам нужда от четвърта чаша. Това е една умерена доза, когато тишината придобива вид на паяк и сънищата стават виолетови. Понякога си приказвам с духа на Вирджиния Улф, но това не е обяснение в любов и не е фрагмент от серенадата на Шуберт; диалогът е твърде монотонен и „петното на стената”* пълзи към себе си.
Ан не си е заминавала никога, защото никога не е била. Ан я няма по начало, но зная, че би трябвало да се появи. В това се състои разминаването с варианта на Бото Щраус, където неговата Ан – съвсем реална и съвсем докосваща – бе забягнала и изоставила нашия неподготвен. Тук никой никога не е забягвал и никой не е изоставен, поради което тя би трябвало да съществува някъде, само не зная къде.
Всъщност, задачата ми е лесна; просто се налага да изчакам достатъчно време, докато се изнижат всички линеещи петъци и вселената навлезе в следващия си цикъл. В този смисъл шансът е на моя страна, защото разполагам с вечност и всяка дефилираща маймуна, блъскайки безразборно по клавишите, би могла накрая да изсвири „Деветата симфония”**. Но Ан ще дойде много по-рано /вариантът е друг/ и във всички случаи ще бъда лишен от удоволствието да изслушам Деветата симфония в изпълнение на въпросния маестро.
Вече не помня от кога съм в очакване на Ан. Вероятно така е било винаги и така ще си остане завинаги. Откакто направих това важно откритие, след четвъртата чаша вечността е пребродена и Ан сяда отсреща. Ан е красива и много красиво се смее. Ан е много, много красива и всяка кристална нощ, докосвайки покоя на Плеядите, чувам скачащите извори на Заратустра***. Тези диалози с Ан са най-вълнуващото нещо на света и аз бързам с доставката на своята четвърта чаша.
Обикновено те мe иронизират и твърдят, че си говоря сам, но мнението им не представлява интерес. Те никога няма да проумеят колко е важно да имаш под ръка необходимата доза. Понякога усмивката на Ан наднича ей там зад ъгъла и отивам да я посрещна. Понякога просто я няма /вероятно винаги/ и тогава тъгата изпълва всички паузи на онази Малка нощна музика, бродираща сънищата на Моцарт.
Спомням си един задушаващ стих на Яна Кременска, който нагнетява нощ в тишината на среднощните вирове и тъгата ляга на дъното. „Сега ми се мълчи в дълбокото на тъмните ми сънища.” Мисля, че трябва да прочета още веднъж „Екзерсизите” на Яна, за да се върна отново там, където никога не съм бил. Има време до края на вечността и спринтирайки по финалната права, виждам себе си в гръб. Това означава, че съм започнал да се застигам.
Ан може да се появи всякога и навсякъде. Намирам я в една картина на Димитър Войнов – син, в една композиция на Фаусто Папети, в една пауза от Полонезата на Шопен. Имаше я още преди да остарея, а когато това се случи, разликата се оказа несъществена. И в единия, и в другия случай четвъртата чаша набавя нужния уют, за да не се окажа сам в диалога.
Ан може да бъде всяка една от заминаващите в гръб, но аз не зная коя точно. Когато я спра и попитам, тя ме гледа като извънземно, защото мисли, че съм луд или пиян. Което е все едно.
- Съжалявам, припознали сте се...
И това се повтаря многократно, но вече не се притеснявам. Зная, че един ден разбягването на галактиките ще спре и вселената ще се върне в първоначалната си точка. Обречен съм да наблюдавам това събитие от страни и моето присъствие е необходимо. Делят ни само няколко еона****.
Обикновено сядам на онази маса за двама в най-далечния ъгъл и след малко пристига първата чаша. Сервитьорът дори не предлага книгата с менюто, защото е наясно с подробностите. Винаги е едно и също и няма смисъл от ненужни обяснения. И няма смисъл да се гонят заминаващи влакове, защото така или иначе ще заминат.
Аз не бързам за никъде. Аз съм тук отдавна. Дошъл съм, за да се посрещна.
Едно такова очакване може да продължи безкрайно. Но съм се въоръжил с търпение и не ме притеснява никаква безкрайност. Зная, че ако тръгна пеш по посока на съзвездието Стрелец или, може би, Орион след безброй години ще се върна на изходна позиция, доказвайки, че вселената е затворена, въпреки своята безкрайност. Понастоящем изходната позиция е кварталната кръчма и масата в ъгъла, около която се въртят всички галактики и четвъртата чаша ще се сервира заедно с няколко кубчета лед.
За да запълня времето в очакване на Ан, понякога разнообразявам диалога със себе си и каня на масата кварталната проститутка. Тя също е в очакване на някой – вероятно принца от кристалния замък, но той обикновено се появява под образа на пиян неудачник и се оплаква, че няма пари. Или не се появява.
Кварталната проститутка е леко завехнала, а то значи употребява евтин грим и предлага услугите си по занижена тарифа. Преди да се отдаде на алкохола, е била учителка по литература, а преди това – мис „Олимпия”. Съвсем в реда на нещата, известно време пребивава и в психосанаториума, където претърпява своеобразно преображение – от алкохоличка в луда. Много странно развитие за една триумфираща мис. Разбира се, в своите литературни изяви преди окончателната диагноза, е ползвала същия псевдоним Ан, но това е съвпадение случайно. Касае се за друга Ан.
И често, посещавайки бара, забравя да си сложи долно бельо, което не е случайно. Прави го вероятно заради жегата или заради известни улеснения в практиката; поне аз така си обяснявам.
Обилно гримирана и обилно парфюмирана, тя сяда на масата срещу мен и кръстосва крака по своеобразен начин. Естествено – заучена поза, с цел привличане на клиентела. Не бих казал, че е особено впечатляваща, но всяка стока има нужда от реклама. Отначало трудно добивах представа за какво съм нужен, след като не участвам в играта, но една нощ тя ме осветли:
- Чух, че си бил поет.
Странна констатация, която ме накара да се замисля.
- Вече не съм. Остарях.
- Правилно си постъпил. Старците не стават за поети. Нито за любов. И аз вече не съм учителка по литература.
- Искаш да кажеш, че по тази причина сме сродни души.
- И така може да се каже. Някои проституират с тялото си, други – с поезията.
- Добро попадение. Но не визира мен, поради отпадане от категорията.
- Правилно си постъпил – повтори тя. – Поезията предпочита младите. За да ги убие красиво.
- Убива ги, но не винаги красиво.
Тя въздъхна и по лицето и преминаха облаци.
- Така е. Но, ако те притеснява присъствието ми, мога да се преместя на другата маса.
- Не е необходимо; не ме притеснява присъствието ти.
- Благодаря! Винаги съм те харесвала.
- То е, защото разговарям с боговете, а също и с дяволите. Вероятно предпочиташ водка.
- За предпочитане е – потвърди тя. – Но може би очакваш някого. Наблюдавам те от доста време.
- Може би очаквам.
- Тогава наистина трябва да се преместя.
- Не е необходимо. Тя идва след четвъртата чаша.
- Не съм я виждала до сега. Коя е тя; да не би да имаш халюцинации?
- Никой не я е виждал.
- Дори и ти?
- Аз съм я виждал. Това е Ан и идва след четвъртата чаша – повтарям аз в пристъп на спонтанна логорея.
Тя навежда глава и паузите започват да се сгъстяват. Тишината трупа облаци в дъното на ирисите.
- Аз също съм Ан и идвам по всяко време. Но никой не ме очаква.
- Възможно е. Всички курви по време на пълнолуние придобиват образа на Ан.
- Красива ли е?
- През сезона на жегите пълнолунията действат разсъбличащо и дефилиращите лунатички са красиви.
- Но страдат, защото имитират Пепеляшка и си лягат с пияни принцове. Ти си добър, но не бих си легнала с тебе.
- Защо?
- Защото принцовете в леглото се преобразяват в прасета. Бих искала да не се случва подобно нещо с тебе.
- „Не хвърляш бисерите и перлите си за храна на грухтящите”*****. И това го има в литературата. Но аз не съм никакъв принц.
- Дистанцията те прави да изглеждаш. Но в леглото не съществуват дистанции и грухтенето на принца се чува с поразяваща яснота. Достатъчно съм омерзена.
- Тоест – предпочиташ да си запазиш бисерите. Много странно решение за една проституираща принцеса.
- Дори и в тази ми роля принцът е далеч и всички пясъчни замъци се срутиха.
Моята събеседничка обърна водката на един дъх и пожела втора. Веднага ми стана ясно, че няма да издържи дълго при такова убийствено темпо. Иска ми се да добавя още няколко щриха към този повехнал образ. Всъщност, някога тя наистина е била впечатляващо красива и следите от тази красота не са заличени дори от завишените дози. Като се добави фактът, че освен това е умна, то се получава странен парадокс, който вероятно би впечатлил и самия професор Шишков******. „Тя беше особено красива, но за сметка на това – умна.” Друга особеност е, че практикуването на „занаята” при нея е изместено някак в страни, а то значи няма достъп до истинската и същност. Цялата кал на битието и свързаните с това физически недоразумения са струпани на друго място и, когато е нужно, тя успява да ги игнорира напълно. Нямам обяснение как се съчетават всички противоречиви особености, когато носиш в душата си толкова много разпятия. Перифразирайки професор Шишков, в пристъп на доминираща апатия, бих добавил още една забележка: „Тя беше особено умна, но за сметка на това – луда.” Трябва да преровя за справка бисерите на професора.
Когато тишината придоби синкав оттенък, другата Ан преметна крака в обратна посока и продължи:
- Надявам се тази нощ да не ме потърсят клиенти. Бих предпочела да си остана тук на тази маса. С тебе е хубаво.
Другата Ан притежава съвсем тих, почти шептящ алт /не е поради алкохола/, което внася особен ефект в тишината на тъмния ъгъл. Имам усещането, че сенките са налягали по пода и наоколо прелитат прилепи. Другата Ан е практикуваща проститутка и няма нищо общо с блясъка на карнавала. Но засега не мисля да я отпращам, защото чакането е твърде дълго.
- Аз също се надявам да не те потърсят клиенти – отбелязах – защото до края на цикъла остават още няколко еона и не е хубаво да си говоря сам.
- Този проблем с циклите е трудно решим – съгласява се тя. – Бих искала да те позная, ако се срещнем в друго измерение, независимо под каква форма.
- Какво възнамеряваш да правиш?
- Не ми се строят повече пясъчни замъци; предпочитам друга материя.
- Вероятно до тогава материята ще изчезне и ще останат само духове. Така пише в дебелите книги.
- Може би. И принцът, който е да е той, няма да ми грухти в леглото. Това е особено належащо.
- Какво още не обичаш?
- Мразя шума на тоалетните, рева на моторите, усмивките на политиците. Предпочитам ъгълчето на половин луна, тъгата на цикадите и онези „скачащи извори” на Заратустра. Твоята четвърта чаша се забави.
- Също и твоята. Трудно схващам как се вписва поредното ми участие в бъдещите ти планове.
- И аз трудно схващам, но продължавам да мисля. Може би един акорд от Мечтание******* е достатъчен, за да се омилостивят боговете? Или може би една въздишка от онази зъзнеща „Молитва” на Камий Клодел?
- Кой знае? Сегашните богове трудно се впечатляват от подобни изпълнения. И богините тръгват по пиацата.
- Тръгват – съгласява се тя. – От кога я чакаш тази твоя Ан?
- Не мога да си спомня. Мисля, че винаги.
- Надеждата е хубаво нещо. Ето че четвъртата чаша пристигна и вече няма да съм ти нужна.
- Напротив, би могла да останеш.
По лицето на моята събеседничка трепна усмивка и някакви бездни от меланхолия се тълпяха в дъното на ирисите. Тя отново изпразни чашата на екс и стана.
- За съжаление, трябва да тръгвам, защото желанието ми не се сбъдна. Звънят. Чакат ме, а клиентът не бива да остане разочарован. Такъв е законът на професията.
- Би могла да останеш.
- И на мен ми се иска, но не мога.
- Кога ще се видим?
- Ще се видим със сигурност при някое от следващите ни прераждания. Достатъчна е само една чаша и ъгълчето от половин луна. А, всъщност, не обичам грухтящите.
Тя ми помаха за сбогом и се насочи към изхода. Вече нямаше нищо и никой наоколо. Усмивката на другата Ан съвсем бавно и някак почти блуждаещо угасна зад ъгъла. Сега трябва да продължавам сам очакването и поглеждам обнадежден към следващата чаша. Там – на дъното някой ми пее.


* Разказ на Вирджиния Улф
** Бетовен
*** Ницше
**** Част от вечността
***** Пенка Стефанова
****** Преподавател, известен с каламбурите си.
******* Роберт Шуман