автор: Eos

Все така ненаситно заприда се
на деня възловатата нишка,
от зората събира метличини,
на деня с чаен поглед се врича.

Окончателно в полет зареяни
на нощта след петите стопяващи се
изравняват се сън и сънуване-
недогарящо погледа мамят ми.

И внезапно в декора на делника
от отвъдното с шепот наричат ми
кога да си гледам часовника
и кога да поглеждам звездите