автор: kalin8

Обикновена отбивка край шосето - една от тези- обградена с прашни къпинови храсти. Сянката от високите крайпътни орехи дава прохлада в горещия ден, забравен дори от вятъра,


който сигурно е хванал пътя към полите на Родопа - да се крие между клоните на първите борови гори. Оставил е на мира даже и разпилените боклуци около препълненото кошче до-сами канавката… Знае се, че тях никой не се сеща да прибира, нали?
„Фиат”-ът, който я остави тук, отпраши напред в сенчестия орехов тунел и след малко го видя да завива на ляво - към града…
- Ей- тука е най-удобно - Рекоха и’ семейството - млади хора - почти нейни връстници, тръгнали на гости - Хем е на сянка, хем отсреща има параклис с чудесна вода… Лековита!
Наистина! Отсреща се вижда парк с цветни лехи и зелени корони на различни дървета… Телена ограда и метална врата, прясно боядисана в зелено, която се отвори неочаквано леко – без никакъв звук. Потътри раницата си по базалтовия плочник между кипарисите и презрелите рози на към параклиса. От навеса до него се дочува шум на течаща вода. „Това ще да е аязмото!” – Рече си на ум и забърза без да иска крачките си. Жега е…
Откъм страната на парка, която не можеше да види, долови гълчава на много хора, както и мирис на пушек от огън… Да! И още нещо! Остави раницата и погледна из зад ъгъла на навеса. Там горяха три огнища с три черни - опушени големи казана, а наоколо сновяха възрастни и млади мъже и жени. Едни от тях режеха на масите почти до стената на параклиса разни зеленчуци, а други - повечето мъже - поддържаха огъня, облизващ с пламъците си казаните с врящото в тях месо…
„Ето на какво ми е замирисало! Овче месо е! Курбан се вари тука…” – Помисли си тя, преди да се присъедини към действията на хората. Всъщност една от жените и’ направи недвусмислен жест: „Хайде! Ела да помагаш!”
Подаденият и’ кухненски нож със стара дървена дръжка режеше като бръснач лука и доматите.
- Обелени ли да са? - Попита тихо - Да обелвам ли доматите?
- Не! Няма нужда, чедо! – Отговори забрадена с черна забрадка жена, докато режеше лук отсреща и’ - Ти отде идеш? Не ми се видиш позната!
- От София съм! – Рече – Пътувам за… И се усети, че не знае за къде е тръгнала точно… - Художничка съм! И отивам на море - да рисувам! – Допълни отговора си и се усмихна.
Усмивката стопи всички остатъци от преградата (Доколкото я имаше останала!) между непознатата и хората от параклиса.
- Остани при нас! – Рекоха и’- Днес е празник, а утре… Утре ще видим! Хем ще видиш празника… Може пък и да нарисуваш нещо!? Пък и очите си измий с благословената вода… На художника очи му трябват! А и сърце… Всичко да вижда в тоя свят!!!
- Какъв е този параклис? А днес какъв празник е? – Засипа с въпроси жените от ляво и от дясно, докато режеше зрели, та и дори презрели розови домати, каквито бе виждала единствено на един малък пазар в Софийския си квартал. Харесаха и’, та все търсеше от тях, но тези… Тези са още по-сладки! Какъв вкус само?! Невероятен, наистина!
- Ха! Ето, иде и отчето! – Една от жените, близо до ъгъла на параклиса плесна с ръце - Ето кой ще ти разкаже за параклиса, аязмото и празника…

Следва…

Б.Калинов - Странник
30.05.2013г.
Пловдив
http://2.bp.blogspot.com/-J_KhULbthm0/Uajn1QHZe_I/AAAAAAAAAy8/eW_2L-kcLt8/s1600/%D0%9F%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D1%81%D1%8A%D1%82.JPG