автор: Calli

Мая гледаше през прозореца на микробуса. Погледът u се рееше и не забелязваше прекрасната бяла приказка отвън. Дърветата бяха отрупани с прясно навалял сняг. Като бели великани с разперени ръце пазеха отстрани тесния път до станцията.
Между тях можеше да се забележи в далечината връх Снежанка. Въпреки че беше забулен в лека мъгла, от пръв поглед си личеше величието на планината горе. Виждаше се красотата и магията на зимната одежда, покрила като с вълшебно бяло наметало билата и върховете на Родопите.
- Мамо, пристигнахме!
Мая се стресна и погледна сина си, седящ до нея. Детето беше във възторг. Бузите му руменееха, въртеше главичката си ту наляво, ту надясно и подскачаше на седалката от нетърпение и възбуда. Именно заради него тя си беше позволила тази почивка. Той имаше нужда да се разведри и явно идеята ѝ за 5 дни в Пампорово беше възможност да позабравят и двамата последните месеци. Младата жена леко се усмихна и го погали по главицата.
- Да, момчето ми, пристигнахме. Сега ще видиш колко прекрасно ще си прекараме само двамата.
Мая обърна глава отново към прозореца, за да скрие горчивата сълза, която се плъзна по лявата ѝ буза. Последните месеци бяха тежки и за двамата. Имаха нужда да се откъснат от ежедневието си, което ги притискаше вече няколко години...
На Мая и се искаше това да е приключило завинаги онзи ден в кабинета на адвоката. Сега като си спомняше и се искаше наистина да е така. Спомни си как той и каза:
- Моля, подпишете тук.
Мая с треперещи пръсти подписа документите за развод и като че ли се почувства по-лека.
- Ще ви дам един телефон. Много Ви моля, намерете време и смелост да се обадите. Там работят прекрасни хора. Ще Ви помогнат. Ще се съберете с много други жени като Вас и ще видите, че животът Ви може да бъде спокоен и дори щастлив. Имайте вяра. Не всички мъже са изроди, като бившия Ви съпруг. Заради детето... Бъдете силна и се помъчете да си стъпите здраво на краката. Вие сте млада и красива жена. Не се предавайте. Направихте най-важната стъпка. Сега остава само да сте силна. Аз вярвам във Вас. Ще се справите. - адвокат Маринов подаде ръка на Мая. Тя плахо благодари и усети в ръкостискането толкова топлота и разбиране, че наистина се почувства по-добре.

- Мамо, мамо, хайде да слизаме!-Явор я дърпаше за палтото.Тя разтърси глава, за да прогони спомена за адвокатската кантора и разговора с адвокат Маринов.
Лъхна я свеж планински въздух. Погали страните u и изсуши сълзите по тях. Тя се усмихна и погледна станцията. Беше прекрасна. Покривът беше снежен. От комина отстрани излизаше бял дим и създаваше представа за уюта и топлината вътре.
- Добре дошли! Пожелаваме ви приятен престой при нас. Заповядайте.-усмихнато младо момче взе куфарите ѝ и се запъти към входа на станцията.
- Хайде, Явор! Да влизаме на топло, момчето ми. После ще играеш в снега. Има много време, миличък. - извика тя на влязлото в една голяма снежна преспа дете.
Явор беше на 8 години. Зимата при тях в града не беше снежна. По-скоро беше мразовита и потискаща, точно какъвто беше животът им последните няколко години. Сега за момчето снегът беше вълшебен. Като че ли пречистваше мислите му и го караше да забрави постоянните крясъци вкъщи. Не мислеше вече за убежището си под леглото, където се свиваше с часове, за да не вижда как баща му биеше майка му. Не си спомняше в този момент как запушваше уши с ръце и си тананикаше песничката, която в училище бяха научили още първия учебен ден. Детското сърчице ликуваше...
Месец април. Сезонът в Пампорово беше към края си. Нямаше много хора в станцията. Точно това ѝ трябваше на Мая. Спокойствие и тишина. Затова и се реши да тръгне. Искаше да се скрие от света и да премисли живота си занапред.
.............

Крис пътуваше по заснежения път. Вниманието му беше погълнато от шофирането. Караше бавно. Не бързаше за никъде. Резервацията му в станцията беше уредена, затова и не се притесняваше, че може да пристигне по тъмно.
Беше си приготвил багажа набързо. Това заминаване не беше планирано и той се радваше, че успя да се измъкне от работата си в редакцията поне за 5 дни. В главата му се въртяха много идеи и искаше да избяга някъде, за да може да пише. А къде музата на писателя не го напуска никога? В заснежената планина, разбира се, където тишината, спокойствието и свежият студен въздух пречистваха мисълта и думите се редяха сами като кехлибарени топчета на броеница. Започваш да пишеш и не можеш да спреш.
Най-после пристигна. Паркира колата си, грабна сака, в който беше хвърлил няколко топли пуловера, и влезе в станцията.
- Добър вечер. Добре ли пътувахте. Вече мислехме, че ще пристигнете утре. Стана късно. Елате да ви заведа в стаята и после ще изпратя някой да Ви донесе нещо за хапване. Съжалявам, ресторантът вече не работи, но все ще се намери нещо в кухнята.
Усмихнато момиче подаде ключ на Крис и тръгна през фоайето към стълбите за втория етаж на станцията. Той го последва с усмивка и нетърпение. Очакваше точно това...
..............


Слънчев лъч се прокрадна през леките завеси в стаята и погали Мая по лицето. Напрежение се четеше по него. Челото ѝ беше сбърчено, устните - стиснати. Очите сякаш плачеха под клепачите в съня си.
Мая отвори очи и първото нещо което видя беше сина си, сгушен до нея на голямата спалня. Детето дишаше равномерно и се усмихваше. Такъв Мая не го беше виждала отдавна, макар че вече година се събуждаше с него в леглото си. Всяка нощ Явор идваше и се пъхаше под завивката ѝ. Гушваше се и сякаш ѝ казваше:"Аз съм вече голям мъж, мамо, ще те пазя докато спиш!"
Младата жена тихичко се измъкна от леглото и погледна през прозореца. Навън видя снежна приказка. Снегът по поляната пред станцията блестеше, огрян от слънцето. В края на зимата той беше вече мек и капчиците, разтопени от лъчите, бяха като бисери в белите преспи. Небето беше синьо и ведро. А в далечината връх Снежанка като че ли ѝ се усмихваше и я подканваше да въздъхне с наслада. За миг ѝ се стори, че видя мъжка фигура с голям тефтер под ръка да крачи из преспите и да се насочва към беседката вляво от входа. Бързо обаче погледът ѝ се насочи отново към снежната планина. Тя се усмихна. Нима наистина успя да се усмихне? И точно навреме, защото в този момент спящото момче отвори очи и като видя майка си усмихната, скочи радостно и забърбори с ентусиазъм.
- Добро утро, мамо! Хайде да излизаме. Нали не е много студено? Ще може ли днес да си направим снежен човек? Искам да се пусна по склона с шейната. Вчера една какичка ми каза, че ще ми даде шейна. Колко е хубаво тука! Обичам те, мамо!
Детето се хвърли в обятията ѝ. Очите ѝ се насълзиха, но тези сълзи бяха чисти и бели като снега навън, бяха нежни и гальовни като слънчевия лъч, който я беше събудил.
Чакаше ги един прекрасен ден...
.............

Крис се събуди и бързо скочи от леглото. Нямаше търпение да се залови за работа. Набързо се облече и грабна големия тефтер, зареден с бели листи. Провери дали има моливи в джобовете на якето и изхвърча от стаята. Видя прекрасното и ведро утро едва като излезе навън. Слънцето блестеше по снега, небето беше така прозрачно синьо, а студеният свеж въздух го накара да вдиша дълбоко с всички сили, за да се наслади докрай на прекрасния ден.
Тръгна към беседката вляво от станцията. Там беше любимото му място. Присядаше на пейката и започваше да пише. От време на време вдигаше поглед, а насреща му планинските върхове го гледаха и подканваха:"Пиши, пиши... разкажи на света за нас. Разкажи за красотата на майката Земя. Пиши, пиши..." И той отново навеждаше поглед над белия лист, а ръката му редеше дума след дума, изречение след изречение. Мисълта му прескачаше по редовете и ръката му едва успяваше да я запише на листа. За миг погледът му мярна един женски силует зад прозореца на една от стаите в станцията, но бързо се насочи пак към белите редове.
Чакаше го един прекрасен и спокоен ден...
...............

- Мамо, знаеш ли колко добър чичко срещнах на поляната отвън?- Явор връхлетя в стаята, целият мокър и покрит със сняг.- Шейната ми се обърна в една голяяяяма преспа и той ми помогна да я извадя. Каза ми, че всъщност аз съм се справил сам и че съм силен точно колкото могъщото и силно дърво, на което съм кръстен. Знаеш ли, мамо, че дървото явор има най-здравата и твърда дървесина и че в миналото великите рицари са изработвали копията си точно от явор. Чичкото ми разказа много интересни неща.
- Яворе, казала съм ти да не разговаряш с непознати. Време е да пораснеш вече и да мислиш повече. Веднага се изсуши и ела да се стоплиш. Нали не искаш да се разболееш по време на почивката.
Детето посърна и млъкна. Знаеше, че майка му е права, но чичкото беше толкова симпатичен и така увлекателно разказваше, че той забрави за всички предупреждения, които майка му повтаряше всеки ден.
Мая се ядоса, че се беше скарала на момчето. Трябваше да го остави да се усмихва и да не му се кара. За миг в съзнанието ѝ се върнаха хилядите кошмари, в които детето вече не беше до нея. Без него животът ѝ би бил безсмислен. То беше нейната опора и смисълът на съществуването ѝ.
Вечерта в ресторанта Мая видя "добрия чичко". Оказа се, че това беше млад мъж на видима възраст долу-горе като нея. Беше седнал сам на маса точно срещу тях. Смигна на Явор с усмивка и погледна към нея с топъл и открит поглед. Младата жена го хареса. Като че ли той излъчваше някакво спокойствие и сигурност. Косата му беше гарваново-черна и падаше на меки къдрици над високото му чело. Едната му ръка, в която стискаше молив, беше отпусната върху големия тефтер пред него. А очите му... Мая не беше виждала такива дълбоки и прями очи. Като че ли бяха събрали в себе си цялата синева на морето и небето взети заедно. Чисти и бистри, те я гледаха усмихнати. Мая се смути и бързо извърна поглед към Явор, който се хилеше на младия мъж и се опитваше да му намигне в отговор. Получаваше се някаква разкривена гримаса, като че ли му е влязла прашинка в окото и едновременно с това смучеше кисел лимон.
- Престани, шушумиго! - Майката се засмя и тупна леко детето по нослето. - Човекът ще си помисли, че силният явор се е превърнал в кисела джанка.
Момчето веднага придоби сериозно изражение. Изпъна се в стола си, за да изглежда по-голям и взе да се храни, сякаш го гледаше кралицата на Англия. Беше учил в училище как в Лондон има една кралица, при която дори да изпиеш един чай си е цяло изкуство.
В този момент"добрият чичко" стана и се запъти към изхода на ресторанта. Мая го проследи с поглед. Топлият кашмирен пуловер подчертаваше мъжката му сила. Цялата му осанка крещеше за интелигентност и доброта. Погледът ѝ се спря на ръцете му. Дългите му изящни пръсти, още стискащи молива, изглеждаха толкова силни и същевременно нежни.
- Мамо, утре ще отида на пистата, може ли?
- Разбира се, момчето ми. Аз ще се поразходя през това време до близката горичка.
..............

Крис хапна набързо и се отпусна назад в стола. Беше в ресторанта и реши да огледа малкото гости на станцията преди да се прибере в стаята си. В този момент влезе момчето, с което говори днес. Няколко пъти го беше срещнал. Детето се усмихваше на всички. Бъбреше непрестанно и се удивляваше на всичко. Лъчезарно момче... Но Крис беше забелязал един момент, в който детето посърна. Изведнъж усмивката му замръзна и в очите му се прочете силна уплаха. Ръцете му се разтрепериха и то се огледа страхливо на всички посоки. Този момент беше кратък, но наистина притесни младия мъж. Щеше да се приближи до него, ако в следващия миг детето не беше тръснало глава и върнало усмивката на лицето си. Все пак Крис беше забелязал страха и паниката в очите му и се замисли. После му се отдаде възможност да поговори с него. Момчето беше умно и много будно. С интерес слушаше историята, която той му разказваше и мъжът не усети и следа от страха, който се беше изписал на лицето му по-рано през деня.
Сега детето седна с майка си на масата срещу него. Колко красива жена! Крис стисна молива в ръката си, защото му се прииска да опише тази красота. Фина и изящна, фигурата на жената се движеше с лекота и грация. Косите ѝ се спускаха по крехките рамене на кестеняви вълни. Кожата ѝ беше сияйна и нежна като кадифе. А очите ѝ... За миг тя го погледна и той видя в тях толкова болка и мъка, че стомахът му се сви. Бяха зелени като тревата сутрин, окъпана в роса. Погледът ѝ беше влажен и тъжен, въпреки че тя се засмя и перна момчето до нея по нослето. Имаше някаква магия в тази жена. Крис се почувства странно и побърза да излезе от ресторанта. Чакаше го неговото царство. Царството на белия лист и той нямаше търпение да се впусне пак в приключения.
Вървеше по коридора към стаята си, но с почуда установи, че жената не излиза от ума му. "Защо това ефирно и нежно създание страда така?" - това се питаше Крис, влизайки в стаята си...
..............


Мая се запъти към близката горичка. Хвърли последен поглед към сина си, който се беше заиграл с група деца на пързалката и спокойно навлезе между дърветата. Снегът се беше разтопил под топлата завивка на горичката. Тук-там белееха малки преспички мокър сняг и придаваха на земята шарена окраска. Мая вдиша дълбоко и въздъхна:"Еххх, да можеше да си останем тук вечно!!!"

Изведнъж дърветата свършиха и пред погледа на младата жена се разкри закътана горска полянка. На северната ѝ страна имаше още сняг, бял и пухкав. А там, където огряваше слънцето беше... лилаво. Мая ахна от възхищение, виждайки лилавите минзухари. Бяха подали нежните си листенца от мократа, от току-що разтопилия се сняг, земя. Беше приказно красиво. Тя се огледа и видя навсякъде около нея лилаво. Наведе се, но не посмя да скъса и едно цвете. Сякаш щеше да развали магията така и да загрози красотата.
- Не сте виждали лилави минзухари, нали. И аз реагирах така първия път, когато ги видях. - Мая дочу мъжки топъл глас и стреснато подскочи.
Крис излезе от горичката и се приближи.
- Здравейте, може ли да ми кажете как на втория ден от престоя си тук успяхте да откриете моето скривалище. На мен ми трябваха години. Но видях ли го веднъж, вече не мога да не го посетя. Тук е може би раят.

Крис гледаше Мая. Зелените ѝ очи сега бяха като току-що напъпилата зелена тревица, а устните ѝ, които се разтеглиха в лъчезарна усмивка, бяха като лилав минзухар, подаващ се смело под снега на бялата копринена кожа. Кестенявата ѝ коса се беше разпиляла и един непослушен кичур се опитваше да скрие лицето ѝ от него. Тя вдигна ръка и го отмести. Тогава Крис забеляза руменината по страните, която ѝ придаваше нежна и вълшебна красота. Нещо го прободе в стомаха и сърцето му се разтуптя силно. Толкова беше красива тя, окъпана в слънчеви лъчи.

Мая гледаше Крис. С лека и спокойна походка, стиснал в едната ръка тефтера си, той се приближаваше към нея. Топлият му и нежен глас вече я беше прегърнал. Сага тя видя и очите му. Бяха като синьото небе над връх Снежанка-чисти и блестящи. А усмивката му, като слънчев лъч, пръскаше топлина и чар. Измъченото ѝ сърчице трепна.Тя сведе поглед.
- Дааа, тук е може би раят. Прав сте.

Останалите 3 дни Мая и Крис се разхождаха из приказните гори около станцията. Говореха непрекъснато за всичко и времето им летеше неусетно. Явор или играеше покрай тях или тичаше с децата из станцията, щастлив и спокоен. Крис не видя повече онзи страх в очите на момчето, както и не видя тъгата и мъката в очите на майката.
......

Мая заспиваше всяка вечер с усмивка, въпреки че дори и в съня ѝ се прокрадваше мисълта, че скоро ще си тръгнат. Тя за нейния град-там, където беше оставила болката си. Той - за столицата, където го чакаше неговата работа и може би и... жена му... Не смееше да се надява на близост. Не вярваше в съдбата, която ги бе събрала и я беше страх. Беше му разказала много неща за себе си, а не знаеше почти нищо за него. Той слушаше мълчаливо и винаги в тези моменти, като че ли случайно успяваше да докосне ръката ѝ, да притисне раменете ѝ в нежна закачлива прегръдка, да погали лицето ѝ, по което непослушната коса вечно се разпиляваше. Той се протягаше и отместваше кичур, закриващ очите, поглеждаше я в тях и тя чувстваше милувка. Сърцето ѝ трепваше в тези моменти на прикрита нежност. Дали то беше все още способно да обича?...
...........

Крис позабрави плановете си за тишината и спокойствието, с които беше тръгнал. Носеше все още тефтера в ръка, но когато забеляза, че даже и не си е взел молив на поредната разходка с Мая и Явор, го захвърли на масата в стаята. Пишеше, но вечер, когато беше сам. Пишеше за любов и страсти. Пишеше за красотата на жената, която беше омагьосала сърцето му.
Тя беше страдала толкова много. Помислеше ли си за това и дишането му се учестяваше от ярост. Дългите пръсти на ръцете му се свиваха в здрави юмруци и той с мъка сдържаше яда си. Лицето му придобиваше суров и решителен вид, а сините му очи потъмняваха като разбушувал се ураган в морето. В тези моменти му трябваше само да я погледне... За миг бурята, изписана на лицето му стихваше, за да отстъпи място на бурята, разразила се в сърцето му. Крис обичаше лудо тази жена. Моментите, в които успяваше да се престраши да докосне ръката ѝ, да погали кичур коса или да я притисне в лека прегръдка, бяха за него най-прекрасното изживяване от години насам. Беше внимателен и нежен. Страхуваше се да не я изплаши. Страхуваше се да не го отблъсне. Всъщност най-големият страх на Крис беше как ще си тръгне в неделя... По цели нощи не можеше да спи, премисляйки какво да ѝ каже тогава.
...........

Ето че неделята дойде. Крис се беше въртял в леглото цяла нощ, без да мигне. Чак на сутринта очите му успяха да се затворят в лека дрямка. Той скочи изведнъж и погледна часовника: 7.50 часа.
- По дяволите!- извика той, скочи и бързо се облече.
В 8 ч. тръгваше автобуса на Мая и Явор.
- По дяволите!- Крис ги видя пред станцията. Качваха багажа си. Изтича до тях. Явор се хвърли в прегръдките му. Притисна се силно и изтри с опакото на дланта си потеклите сълзички по страните му.
- Обещай, че ще ни дойдеш на гости! Моля те, обещай! - момчето се опитваше да говори твърдо, но всъщност хлипаше.
- Обещавам, малчо! - Крис го притисна силно и го погали по главицата. Тогава погледът му се втренчи в Мая. Лицето ѝ беше каменно. Строго и сериозно тя му подаде ръка.
- Беше ми много приятно, че се запознахме. Пожелавам ти всичко най-хубаво от сърце.- гласът не беше нейният.
Крис замръзна и не знаеше как да реагира. Всичко, което успя да каже, беше:
- На мен също ми беше много приятно... - а в главата му само звучеше: "глупак, глупак, глупак... пропусна момента, глупак...
Автобусът се отдалечаваше и с него си заминаваше надеждата на Крис. Сърцето му кървеше, ръцете му трепереха, душата му се гърчеше... Беше му останал само един телефонен номер, който Явор беше пъхнал в джоба му без да забележи Мая. Знаеше само града, в който живееха и толкова.
- По дяволите!... - Крис се обърна и бавно запристъпва към станцията, за да си прибере багажа и да отпътува и той.
......

Мая беше доволна от тази почивка. Беше почивка на тялото, ума, душата и сърцето ѝ. И знаеше, че ще се прибере вкъщи два пъти по-силна и по-смела, носейки лилавите минзухари в сърцето си.
Всеки ден тя заспиваше с усмивка и се събуждаше с надежда... Може би ще стане чудо и...