автор: rosi45

Госпожа Анна е в така наречената трета възраст. Слаба, със запазена фигура.
Косата ù е съвсем бяла, но някак си ù придава леко синкав оттенък и като облак обрамчва лицето ù. Тя винаги е не само спретната, но и елегантна по своему жена. Притежава много златни накити, уникални, т.к. баща ù е бил потомствен ювелир. Винаги усмихната, никога оплакваща се и отличен слушател, тя е обичана от хората около себе си.
Беше вече 10 часа, а тя все още по халат, седеше в дълбокото си кресло и решаваше судоку. Холът ù приличаше на бонбониера - с безброй дантелени покривчици, красиви възглавнички, малко, но ценни картини и изящни вещи. В стаята витаеше уют и спокойствие. Реши, че е време за кафе. Точно тогава се позвъни на вратата. Беше съседката ù, около 40 годишна жена.
- Госпожа Анна, заповядайте на кафе. Направила съм и сладкиш с ябълки и канела, знам, че го обичате.
- Благодаря. След 10 минути съм у вас.
Зарадва се, не заради сладкиша, а защото обичаше да общува с млади хора.
Когато влезе в хола на съседката, каза:
- Така хубаво ухае кафето ти, а сладкишът е много съблазнителен!
Бъбреха за нещата от ежедневието, обсъждаха новините и нароилите се реалити шоута, преминаха към това какво поколение расте сега... В един момент съседката взе ръката на госпожа Анна и заразглежда отблизо пръстените ù.
- Масивни и майсторски изработени. И аз можеше да имам много златни накити, но...
- Какво имаш предвид?
- Моите баба и дядо имаха златни монети и при специални случаи ни подаряваха по една. Когато майка се разболя тежко, не ми дойде наум да я попитам знае ли дали има още и къде са. След това остана само баба, но в старческа деменция. Когато разчиствах стаята след смъртта ù, не открих нищо. Може пък да са свършили монетите...
- Чувала съм, че имаш сестра, тук, в града, но никога не съм я виждала.
- Да. От деца отношенията ни са много студени, а с годините съвсем се отдалечихме.
- Тя има ли ключ от вас?
- Имаше, докато гледахме баба. Искаш да кажеш, че може да е тя? Да, да, в стила ù е. Сигурно е преровила всичко в удобен момент. Ако е имало, трябваше да бъде на двете ни. Е, халал да ù е - не вярвам да й донесе щастие... ако наистина е скрила от мен...
Госпожа Анна тръгна да си тръгва. При ставането от дивана, бутна без да иска една възглавничка и тя тупна на пода.
Когато се прибра, леко масажира гърба си - онази неудобна възглавничка... Но пък беше много красива, тип индийска, с великолепен гоблен, с големи копринени пискюли по ъглите. Започна да реди един пъзел, нейна слабост. Но не вървеше, беше разсеяна. Нещо я глождеше, но не можеше до формира точно мисълта. Нещо дребно... Да! Как тежко, чак звучно тупна онази възглавничка и колко неудобна беше... Странно, обикновено тези възглавнички са меки, леки, за удобство. Мисълта се оформи. Позвъни на съседката.
- Би ли ми дала твоята индийска възглавничка за малко, за модел.
Влезе в хола, взе ножица и внимателно започна да разпаря едната страна. Показа се друга, обикновена калъфка. Разпори и нея. Показа се много дебел, вълнен плат, нагънат. Когато го разгъна, видя, че е ушит като класьор. И вътре имаше това, което очакваше - златни и сребърни монети.
Пак позвъни в съседката.
- Ела за малко. Ще ти покажа нещо.
Когато влезе, тя погледна изумена разпорената възглавничка и "класьора". Не вярваше на очите си...
- Боже, като си помисля колко възглавнички изхвърлих след смъртта на баба! Тази оставих, защото е много красива.
- На това се е надявала и баба ти...