В техникума щом се съберат двама-трима души, започваха с прискърбие да споменават отминалия социализъм.
- Ще го търсим онова време.- казваха - Колко евтино бе преди година.
Тези хора гледат само в миналото си.Питай старците,ще изнесат лекции колко евтини са били стоките преди войната.Питай родителите,с дни ще обясняват колко евтино било след войната.Вървят напред не с лица,а с гърбове.Дали ще се нанижат на остър скален връх,или ще паднат в пропаст,това и през ум не им минава.За тях настояще не съществува.Още по-малко - бъдеще.Вървят с гръб напред и носталгично гледат в миналото си.Впрочем,те много,много отдавна в абсолютно във всичко живеят само със спомените си.
По пътя за работата му се откри ново магазинче.Научи,че там със стотинки се продава по-евтин хляб.
- Ти си пишел. - каза при втората му покупка магазинерката - Ще ми донесеш ли да прочета някое твое произведение?
- Откъде знаеш за това? - изненада се Владислав.
- Научих.Е,ще донесеш ли?
- Боя се да не те разочаровам с писаниците си.
- Няма значение.Любопитна съм да видя какво пишеш.Бил си ми връстник. Защо не те помня като ученик?
- С нищо не изпъквах сред съучениците си.Затова няма откъде да ме знаеш.
- Не чух? - рече му на вратата тя -Ще донесеш ли твое произведение?
Той обеща.
Веднъж си купи бутилка бира и седна пред магазинчето.Тъй като нямаше клиенти,магазинерката излезе.
- Много хубави неща пишеш. - каза му - Защо не вдигнеш мнението си? - явно бе забелязала свитото му самочувствие.
- На каква база да го вдигна?Самочувствие могат да имат тия,които притежават коли,пари.Виж,зашил съм си обувките с месина.Трябва да съм луд да си помисля,че струвам нещо.
Един ден,влизащ в магазина,я видя оклюмана.
- Какво си се умислила?- попита я.
- Много съм зле. - оплака му се Величка - Мисля,че смъртта ми идва.
- За смърт въобще не може да говориш.
- Защо?
- Щом Бог срещна твоя с моя път,ще умреш само след като аз умра.До тогава най-много да преболедуваш лека настинка.
Дали това му изказване я окуражи,защото след дни му каза,че се чувства напълно здрава и с възродени сили.Оказа се добродушна и му даваше буркани с храна.От много,много години Владислав за пръв път се почувства нахранен,ядящ вече готвено.
През лятната ученическа ваканция персонала извършваше реконструкции по кабинетите.В коридора имаше курсисти,дошли на поправителен.
- По какво имате изпит? - попита ученици Владислав.
- Литература.
- Ботев изучихте ли го?
- А,той писал,че се забравил.И сега ние трябва всичко да знаем.
Владислав тръгна.Какво можеше да им каже.
Колежка,миналата година завършила гимназия с много добър успех,поиска да прочете нещо негово.Донесе й романа си.
Следният ден тя го върна в стаята му.
- Прочете ли го? - попита Владислав - Кажи ми честно,харесали ти?
- Какво говориш?Цяла настръхнах.Майка ме вика да вечерям,аз отказвах, нетърпелива да го прочета.Прекрасно завършва.И все пак,продължи го,моля те
- Това едва ли ще стане.
- Защо?
- Първо,нямам вече сили.Второ,въображението ми напълно изключи.
Тръгващ си от техникума за обяд,чу някой да го вика.Бе съученик на Лазура.
Тутакси у него видя нея.В съучениците и съученичките й не виждаше тях самите,а нейния образ.
Продължиха по улицата.Сред обикновения разговор,уж между другото, попита как са останалите от класа.
- Лазура чете,братко,не излиза.- отвърна съученикът й,сякаш знаеше за кого той най-копнее да получи информация.
- Чудесно.Аз имам принос за това.
Съученикът й се засмя,вземащи го за поредното му шегобийство.
След месец срещна приятелката й.Тя му каза,че Лазура е приета в университета.Сърцето му болезнено се сви,но опита да бъде спокоен.
- Страшно се радвам.- рече - Зная,че не питае добри чувства към мен.Но това е без значение.Важното е,че успях да я принудя отлично да се подготви и вземе изпитите си.Най-после и аз извърших едно добро дело.
Владислав се върна в младостта си и си спомни момента,когато бащата на Лазера почерпи колегите футболисти с шоколадови бонбони по случай раждането си на дъщеричка.С вземане бонбон пожела дълголетие на дъщеричката му и да стане голяма красавица.Ако някой му бе предсказал,че това пеленаче след 18 години ще го накара за пръв път да се влюби в живота си,щеше да го вземе за луд.Месец по-късно почерпи и бащата на Гладия.Тя пък,по ирония на съдбата,бе въведителка в тази злополучна и за трима им любовна драма.
Една вечер приятелите му дойдоха и го изведоха да се почерпят.Знаещи,че заплатата му е малка,от време на време го вземаха със себе си на изискано заведение.
Заеха маса.Дойде да ги обслужи стройна,красива сервитьорка,чиято външна прилика между двете бе голяма и тутакси у нея Владислав видя Лазура.
- Владиславе,какво ще пиеш? - попита го единият приятел.
- Ракия със салата.
- Имаме само уиски и вино.- каза сервитьорката.
- Тогава за мен вино.- вдигна лице нагоре Владислав,тъй като тя бе изправена до него.
Тя го гледаше проучвателно.Сведе глава и отново я вдигна.Сервитьорката настоятелно го пронизваше с поглед."Сигурно ме припознава с някого?"- рече си той.
- Ти ли си поета на техникума? - внезапно го попита тя.
- Това пък откъде ти хрумна? - изненада се той.
- Не се прави на разсеян.Всички ученички говорят за теб.
Владислав се учуди.Бе с директора на гимназията,който до преди година-две й е бил преподавател,с директора на "Зърнени храни".Личности на града,а тя въобще не ги поглежда и се интересува единствено от него.
Чак сега Владислав си даде сметка,че името му много се е разпространило сред младежта.
От всичко,което прочете,не попадна на случай,сходен на своя.На 20 години, не тогава,сега разбра,че е бил най-популярната личност на града.Негови връстници,по-големи,възрастни го спираха по улиците и му казваха,че той ще е българският Йохан Кройф на националния ни футболен тим.Нужна ме у повечко смелост.
Ето,че след 20 години нещата се повториха.Сега пък е най-популярен сред учениците.
Спомни си Георги Минчев,когото изгониха от отбора за некадърен,но той стигна в националната футболна гарнитура на България.А Владислав го биеше във всяко отношение.Но Георги Минчев бе упорит и самоуверен,а той с липсата на самочувствие не направи и наполовина от това,което съгражданина му постигна,за пълно разочарование на симпатизантите си.
Имаше широк поглед върху играта.Когато излезеше на терена,имаше чувството,че наблюдава игрището от телевизионен екран - така ясно му бе във всеки момент разположението на съекипниците си.Бе сигурен,че и със забрадени очи можеше да извежда с дълги пасове съотборниците си. Притежаваше повратливост,непредвидими финтове,рязък старт,висока скорост, бърз дрибъл,еднакво силни удари и с двата крака.Въобще,имаше всичко нужно за голям футболист.
Така или иначе,не стана известен футболист.Но така да се получи дали нямаше пръст Съдбата?Дали тогава Природата не бе умишлено се намесила?Дори и да бе станал футболист от световна класа,то с положителност днес щеше да е с нездрави крака,вследствие контузии и счупвания.А те може би това са целели - да го запазят здрав и читав.
След седмица чу,че същата тази сервитьорка е била сгазена от влака, пресичаща ж.п. прелеза с кола.Не изпита нито съжаление,нито състрадание. "Дали е болезнена смъртта?"- запита се с дълбоко отчаяние.
СЛЕДВА