автор: Calli

Колко ми е празно и самотно без теб, студено и мрачно, когато те няма, пусто и тъжно, че не си до мен.
Седнала съм на мекото диванче. Леко съм се завила с топло одеялце. Свила съм се в него. Оглеждам се и те търся. На лицето ми се изписва лека тъжна усмивка. Зная какво трябва да направя. Достатъчно е да притворя очи, после да ги отворя отново и ще те видя.
И ето... Пред мен си. Вървиш и ми се усмихваш с тази лъчезарна усмивка, която ми казва: "Тук съм! " Усмихвам ти се и аз.
Притварям очи отново. Дали няма да изчезнеш, когато ги отворя? Лека тръпка на съмнение се прокрадна в съзнанието ми, но беше само за миг. Като стреличка премина през сърцето и леко заболя.
Ще рискувам. Отварям отново очи и... ето те... стоиш до мен. Облегнала съм се на рамото ти. Прегърнал си ме с едната ръка, а с другата ме докосваш. Нежно обръщаш лицето ми към своето и очите ти ми се смеят и говорят без глас: "Обичам те!" Потъвам в тях и усмивката ми става по-широка и по-щастлива.
Дали да пробвам пак? Притварям очи. Вече въобще и не се съмнявам , че ще те видя отново. Смело ги отварям и... не виждам нищо... Стаята е празна. Усмивката ми замръзна. Стреличката прободе сърцето ми, стомахът ми се сви от мъка, а в очите ми проблеснаха сълзи. Една лека въздишка само се чу в тишината.
Ще затворя очи и няма да ги отварям повече. Може би ще дойдеш в съня ми. Може би ще усетя допира ти и със затворени очи ще го позная... този нежен допир, който ме кара да тръпна от любов, желание и страст.
"Може би"...
"Може би"...
"Може би"...
Тази фраза се повтаряше в съзнанието ми и даваше искрица надежда на тъжното ми сърце. И някъде между поредното "Може би" сякаш чух глас. Ослушах се...
- "Нося ти чаша вино, любима!" - чух го. Познат и любим глас.
Обърнах се и те видях. Подскочи сърцето, усмихнаха се устните, очите заблестяха. Колко те обичам!!!!!!
До мен си... Сутрин, когато отварям очи... навеждаш се над мен и ме целуваш. Отпиваш ароматно кафе и ми се усмихваш. Приготвяш ми вечеря и повтаряш: "Аз тебе ще ям!" Сграбчваш ме и ме любиш страстно. Гушваш ме нежно и ме притискаш силно, докато потъна в обятията ти.
И така пак и пак... виждам те навсякъде, чувствам те навсякъде.
Вече не зная очите ми дали са отворени или сънуват.
ДО МЕН СИ!!!
Потъвам в блажен сън с усмивка на лице и със спокойно сърце. Защото зная, че те има.
И фразата, която се върти в съзнанието ми, вече е само: "ОБИЧАМ ТЕ!", "ОБИЧАМ ТЕ!", "ОБИЧАМ ТЕ!"
..........................................
Сън ли? Нима това е само сън?
Събуди се разумът ми. Мисълта ми отново заработи. Вече не те виждам . Очите ми още са затворени. Не искам да ги отварям. Зная, че няма да те видя никога повече. Ще се явяваш само в сънищата ми и ще продължаваш да забиваш и въртиш стрелата, безмилостно забодена в сърцето ми. Ама аз съм си виновна! С това постоянно ровене из дълбоките дебри на изтерзаната ми душа. Това е може би един вид мазохизъм. Аз мазохистка ли съм?... Трябва да заровя миналото, колкото и да е красиво и чувствено.
Всеки път, когато се връщам в мислите си към минали събития, губя. Губя частичка от емоция, която мога да използвам днес и сега. И всеки път се питам дали постъпих правилно, като изхвърлих от "менюто си" ястие, на което не се бях наситила докрай. Тогава съм мислила, че така е по-добре. Но дали???
Зная, че така е по-добре. Сигурна съм. Зная какво трябва да направя. Зная как... но пусти мазохизъм...
Казвам си:
Само веднъж се върни и се опитай да разбереш, но като наблюдател, не като участник, какъв е бил урокът ти тогава. Разбери урока си, за да го научиш тук и сега и за да няма нужда да се повтаря. След което затвори тази страница и повече не се връщай към това събитие. В момента, в който приема това събитие за минало, няма да има нужда да се ядосвам и страдам, а ще мисля как да предотвратя подобно събитие в бъдеще и ще си спестя произвеждането на отрицателна енергия от моя гняв и възмущение, че не съм се "насладила докрай на ястието си".
Ама как си вярвам направо!!!
Може би още една хапка и щях да съм напълно задоволена...
Мазохистка!... тц тц тц