автор: LeoBedrosian

В една градина мирно съжителствали едно полуразпаднало се, употребявано някога разсъхнало буре и един, ама много свеж стрък, разцъфтял домат.

Бурето тъжно си събирало разпиляните дъги, понагласяло ги с ръждясалите обръчи и спомняло веселите винени години. Когато го миели всяка есен, опушвали го с горяща сяра, пълнели го с лепкава шира ... Ех. Колко щастливи зимни вечери помнело бурето, колко пияни от вино и радост компании и колко разюздана страст и млади хора ... Спомняло си бурето и тъжно скърцало със сухите си дъги.

- Хей буре! - подвиквал му синьозеленият доматен стрък - какво си се разпаднало едно, такова? Я се стегни!

- И защо да се стягам, доматко - мрънкало посърналото бурето - стар е вече господаря ми, не може да копае и връзва лозето. Пък и то съвсем ще се затрие.

- А мен, защо ще ме садят, как мислиш? Яде ли се доматена салата без юсче ракийка, а?

- Тебе и на манджа ще те сготвят и с купешка водка ще те смесят, а мен! За нищо не ставам.

- Да се хванем на бас, че пак ще сипват червено вино в тебе, а?

- Да се хванем - вдигна горния си обръч бурето и още една дъга се изхлузи и протегна сухия си, нащърбен край към стръка. Да отбележат подобаващо облога.

Мина пролетта, знойното лято наля останалите лозови зърна с лепнещ, уханен гроздов сок. Домата израстна колкото човешки бой и се окичи с тежки, червени плодове. Разбраха се, ако спечели домата, бурето ще спре да се оплаква и ще гледа по-оптимистично на остатъка от живота си.

Ако спечели бурето ... Е, тогава всичко е свършило. Никой не печели.

В един топъл и пребогат на плодове есенен ден се случи нещо, което промени много неща. До полуразпадналото се буре донесоха чолям черен сандък. Странен бе тоя сандък. Долу тесен, а горе - широк.

- Ох, поминал се е, горкия - запъшка отново бурето - защо трябваше аз да печеля облога, боже!?

- Не бързай, има още много от есента. Мен не са ме обрали още, а и лозето тъне в плод. Щедър беше богът на изобилието.

- Какво има да бързам, не виждаш ли, че ковчег е това!?

- Че да не погребват теб, я?

- И кой ще ме потегне, кой ще смъсти гроздето и ще го сипе? Кой ще го пие? Горкия аз, пък и ти! Така ще си изгнием.

Така пелтечеха старото буре, или поне това, което бе останало от него и пълният с плод домат, когато церемонията свърши. Синовете погребаха стария си баща, опяха го, откъснаха два - три домата та се нахраниха. Пък като видяха колко много плод е дала земята, завъртяха ръкави. Единият, дърводелец потегна бурето, докато другия, работен и той обра богатия гроздов добив. Смъсти го и го сипа в изглеждащото, като ново буре.

Двамата братя събраха доматите, краставиците, лука и пипера, свикаха попиляните кокошки, вързаха кучето и седнаха доволни под стария бащин чардак.

А бурето доволно къташе пенливата, уханна течност и си спомняше за оня малък синьозелен стрък, който все му викаше:

- Ще спреш да мърмориш пък ще черпиш една паница вино ... ще видиш!