автор: Calli

Полковник Иван Иванов се метна в новата си волга и потегли към поделението. На лицето му беше изписана злорада усмивка и той потърка ръце, предвкусвайки удоволствието. Отиваше по-рано и щеше да ги хване тоя път "по бели гащи". Обичаше да прави често такива изненадващи проверки. Та нали беше началник.
Трябва да има страх от него аскера. Харесваше му как заекваше дежурният старшина, премигвайки с неизмитите си очи и приглаждайки смачканата си от възглавницата коса. Харесваше му още на портала как се суетяха войничетата и бързаха да звъннат първо на дежурните, за да събудят всички с краткото и ясно, казано с писклив от страх тон в слушалката: "Началникът!!!"
- Келеши! - мърмореше си полковникът - Мислят, че ще се оправят, докато стигна до плаца и то с тая кола... ще се оправят, ама друг път!
Сякаш нарочно едва-едва войникът, който беше наряд на портала, отваряше двете големи железни врати на поделението. Иванов се показа от прозореца на колата, скърцайки със зъби:
- Айде, бе! Охлюв с охлюв. Ще те събудя аз тебе след малко с 10 обиколки на плаца... Мързелив народ, ейййй. Ама майките ви са виновни. На мама синчетата. Няма тука мама, няма баба. Гърчччч...
Войничето се стресна и взе да се препъва в огромните си тежки кубинки. Започна да се бави още повече, а бързаше колкото може.
Най-после вратите бяха широко отворени, волгата изръмжа и заглуши гласа на псуващия полковник в нея. Чувайки звука на двигателя, Иванов се успокои и се заслуша с толкова любов. Този звук му беше като песен. Мед му капеше на сърцето, като го чуеше. С колко връзки и колко трудно се добра до тая кола. Ама беше най-хубавата. Само цветът ù беше малко педалски - кремав, ама нищо, важното е, че няма втора като нея. Отзад седалките бяха като фотьойлите в Партийния дом. Няма да забрави ококорените лица на децата си, като влязоха за пръв път.
"Брейййй, голяма работа. Тате е велик" - това четеше бащата на лицата на децата си, въпреки че беше в грешка. Голяма грешка.
Колата беше хубава, вярно. По-хубава от всички черни волги, които са имали досега, но това едва ли толкова вълнуваше сина му, Гошо, който тази година ставаше на 18. Още по-малко пък се впечатляваше дъщеря му, 16-годишната Мими.
За миг полковникът се пренесе вкъщи. И там трябваха проверки - денонощни... че и там двамата келеши трябваше да се научат какво е ред и дисциплина.
- Ама майка им е виновнааа - хъммм, мърмореше си Иванов - Ще видим тая работа!
Спомни си преди дни рождения ден на гаджето на Мимето. Леле с каква наглост момичето дойде при него и му каза:
- Татко, гаджето ми има рожден ден. Ще ме пуснеш ли да отида?
Полковникът се смрази. "Гаджето ù ли? Гаджето?" - това беше като шамар в лицето за него. Как може да си позволи да изрече пред баща си подобна дума? Че на колко беше? Че кой ù е разрешил да има гадже?
Иванов я беше виждал от време на време да се прибира с едно момче. Вървяха далечко един от друг и се прибираха все от страната, където няма тераса, че да не ги види никой отдалече. Всъщност не се криеха от него, а от майката, която беше инструктирана да дебне на терасите, докато не се прибере дъщеря им. Иванов не можеше да се унижава да кисне на прозорците и да чака някаква си пикла да се сети, че има вечерен час.
А апартаментът беше в трилъчка (или пломба му викаха някои - тухлен вход на военния блок, току-що построен и уреден с много зор - ама 5 стаен апартамент и на 2-ия етаж, абе, най-хубавият). Та апартаментът беше в трилъчка, но нямаше как да има тераси и на трите лъча... "Щеше да види тогава тя как ще ми се прибира от страната, където няма тераса... аааа" - така се заканваше строгият баща.
Такива мисли летяха из главата на полковника, докато караше с бясна скорост към плаца на поделението. Просто като беше в поделението, мислеше, че няма кой да оправи реда и дисциплината вкъщи и обратното - беше ли си вкъщи, не му даваше мира какво правят сега подчинените му "идиоти" в поделението.
Мислеше си сега как "нареди" дъщеря си в оная ситуация с гаджето.
Злорадо се усмихна, като си спомни какъв му беше отговорът на въпроса и ще я пусне ли.
- На гаджето ти ли?... Няма да ходиш.
Момичето не реагира в първия момент. Просто се втрещи, макар че какво ли не беше видяла от баща си. Спомни си как лятото го молеше да я пусне на дискотека. Отговорът му беше:
- Отивай, бе! Знаеш кога да се прибереш.
- Ама, татко. Дискотеките лятото започват в 21ч. Знаеш, че пътят ми до вкъщи от центъра е най-малко половин час. Как да се прибера в 22ч.?
- Това пък какво ме засяга мен! - отговаряше ù с каменно лице бащата и темата беше изчерпана.
Точно така и стана сега. Мимето се опита да каже нещо, но никой не я чу. Темата беше изчерпана. Нямаше да ходи на рожден ден и толкова. Ама защо, ама как - това са подробности. Момичето знаеше, че няма никакъв смисъл да спори , нито да се оплаква на майка си. Тя щеше да отговори: "Баща ти решава". За първи път изричаше думата "гадже" пред баща си. Защо ли си беше помислила, че е голяма вече и може да бъде искрена и честна с него. Да не го лъже къде отива и да му каже точно и ясно всичко. Ееее, беше сгрешила. Спомни си думите му: "Докато живееш под моя покрив, ще слушаш мен. Като се омъжиш, ще слушаш мъжа си." Нещо не ù харесваха тия думи. Защо ли не ù се слушаше толкова много, защото може би приличаше по характер на баща си - опърничава и властна жена щеше да стане, ината, но справедлива. Защото тия случки се запечатваха дълбоко в съзнанието ù и нямаше да позволи нейните деца да се чувстват по този начин - като незначителни пионки.
Брат ù не беше като нея. Той си мълчеше и не искаше нищо. Тихо и кротко си стоеше и се възмущаваше с нея на несправедливите порядки в дома им, но не правеше нищо. Гледаше да не се набива на очи. Пък и все пак той беше момче. Това е достатъчно, за да го издигне на 10 стъпала нагоре над Мимето в очите на полковника и той да не го закача много. Гошо си правеше каквото иска, естествено без да привлича внимание и беше добре. Черната овца в семейството беше Мимето.
Тааа, отплеснахме се от мислите на полковника Иванов за случката с гаджето.
Толкова беше доволен, че беше дал урок на наглата си дъщеря, че на другия ден отиде на работа с приповдигнато настроение. Даже и спря няколко войника от отпуски по този случай, за да му е денят още по-хубав и да се накефи максимално. Какво беше обаче учудването му вечерта, като се прибра. Вкъщи го чакаше гост - същото онова гадже на дъщерята.
Момчето, като беше разбрало, че любимата му няма да идва на празника му, и то без никаква видима за него причина, си беше оставило гостите (защото те вече започваха да пристигат) и беше тръгнало за дома на полковника с твърдото намерение да вземе от там Мимето и да я доведе вкъщи на купона, пък ако трябваше и да говори с баща ù.
Разговорът между двамата не беше кой знае какво. Момчето беше хитро и умно. Остави бащата да приказва. Кимаше само с глава и сръгваше Мимето под масата, всеки път щом тя понечеше да отвори уста. Изслуша доводите на бащата, съгласи се с всичко и обеща да върне дъщерята преди полунощ. Момичето беше онемяло, след като чу думите: "Ще я пусна с тебе, но само заради това, че се престраши да дойдеш и да говориш с мен, тя иначе не заслужава..."
Младите изхвърчаха от вкъщи като фурии, да не би мнението на полковника да се промени, че всеизвестен беше фактът при военните: "Всяка заповед е предпоследна".
Иванов пък се чувстваше като победител и не беше се осъзнал още. Мислеше си: "Брее, колко съм важен. Момчето си оставило гостите, за да говори с мен. Ама добре му казах аз всичко. Нека да види как трябва да се държи с жените отсега. И да стъпи на врата на опърничавата ми дъщеря още от началото. Тя ще прави каквото и се каже, ааа. Бунтарка такава... Не е познала с кой си има работа..."
Тези мисли още дигаха егото на полковник Иванов, докато паркираше кремавата волга до канцеларията си и излизаше на плаца. Там вече се беше строил целият наличен състав на поделението. Дежурният старшина извика:
- Мииирно! - и всички замръзнаха.
Гробна тишина... Само лъснатите тази сутрин обувки от майката на Мимето тракаха по асфалта на плаца.
- Здравейте, войници. - полковникът поздрави стегнато, видимо недоволен, че пак успяха навреме да се строят .

- Здраве желаем, другарю полковник. - в един глас отговориха всички силно и мощно.

... и полковник Иванов се стресна. Отвори очи и с кисела физиономия погледна часовника. Беше 9 ч. Отдавна работният му ден трябваше да е почнал. Отдавна в поделението всичко кипеше, всеки вървеше забързано, правейки се, че се е запътил и мисли само за най-важната работа в живота си. Всички "ангажирани" и "заети" с професията си на военни, пазещи страната от не знам си какво там... строго стояха на поста си. Само полковник Иванов си беше още в леглото. Само той не беше вече на поста си.
Въздъхна тежко с носталгия и бавно се надигна от леглото. Колената не го държаха вече, кръстът го болеше, трябваше да сложи очила, за да види копчетата на дистанционното. Първото нещо, което правеше, като се събуди сутрин, беше да пусне телевизора. Не понасяше тишината. Тя го караше да си спомня, че вече не е полковник, всъщност полковник си е, но имаше едно ОЗ (офицер от запаса) преди чина му, даже сега беше чул, че се казва по новому ОР (офицер от резерва) - още по-зле.
- Пууу, да ги... - мислеше си той. Не съм бил вече полковник. Бил съм колонел. Идиоти с идиоти. Откъде пък се пръкна тая дума. Сигурно я взеха пак от ония там - американците... мамицата им... объркаха света. Еххх, хубаво си беше преди... когато братушките идваха на гости и носеха матрьошки за подарък на Мимето.
ОР/ колонела Иван Иванов се облече бавно и затътри домашните си чехли и киселата си физиономия към кухнята, където шеташе все още със същата бързина жена му. Закуската му се сервира, топла и току-що изпечена баница и боза, купена преди 5 мин от близката закусвалня.
Без да каже и дума, съпругата на Иванов захвърли престилката и хукна на работа. Въпреки че беше пенсионерка отдавна, жената работеше, защото парите не стигаха. "Политическата гадина" Иван Костов взе здравето и паричките от пенсиите на военните пенсионери преди време и семейството трудно задоволяваше нуждите си. Иван Иванов си беше чревоугодник от едно време и беше свикнал да си угажда, а и мерцедесът трябваше да се пълни с бензин. Той стана бавно и се запъти към прозореца. Погледна отвън колата си - "С" класа уж, лъскав сребрист мерцедес. Като си го купи, знаеше, че е постигнал мечтата си. Беше щастлив известно време, но защо ли сега му се искаше отвън да е паркирана онази кремава волга...
- Еххх, хубави времена бяха, мамка му...! - промърмори бившият полковник и настоящ ОР/ колонел Иван Иванов и махна с ръка, сядайки пред телевизора да гледа поредната серия на турския сериал за Фатмагюл.