автор: Calli

Хладно е. Ранна утрин. Потреперих леко и се загърнах, свита на седалката в лекото пролетно палтенце. В този момент залитнах назад и се облегнах. Влакът се отлепи от гарата.
Загледах се със спящ още поглед през прозореца. Релсите отстрани се сливаха в две успоредни метално блестящи линии и присветваха в такт с гласа на локомотива. Чаках да чуя ритъма. Трябваше малко време за да поемат колелата песента и да предадат ехото по всяка част от композицията до седящите хора в купетата. Започва като слаб акорд, придобива мелодия и ритъм, чиято кулминация трябва да е свирката на локомотива. Ослушах се... ето я...
Защо във всяка детска приказка за влакче пише: "Пуф-паф, пуф- паф"?... песента никак не звучеше така, но пък беше толкова нежна и лека. Носи те нанякъде, не само физически, но и мисълта ти тръгва на път.
В моето купе беше празно, но не се чувствах сама. От съседните се чуваше весела глъчка. Бях се настанила като натрапница между купетата на отиващите на работа, развеселени след дългата почивка, работници по гарите. Пътнически влак. Първи вагон. Май пътника бях само аз. В съседните купета се чуваше постоянно движение. Едни се качваха, други слизаха. Всички се познаваха и поздравяваха като колеги. Влакът за тях беше като градски автобус, развеждащ хората от един квартал до местоработата им.
- Коз... - чу се зад мен - Давай, че слизам след малко. Петко ще се качи ей сега и ще те поеме. Ако му върви като на мен си смазан.
- Хммм, слизай айде, Петко само да ми падне, че имам да му връщам от преди празниците.
Усмихнах се. Непознатите гласове ми бяха така симпатични. Не се чувствах натрапница. Вярно, че ме гледаха с любопитство, преминавайки покрай стъклото на купето ми, но пък като че ли не ме виждаха. Първи работен ден. Едва ли някой се замисляше къде е тръгнала тази жена с големия куфар, спящите очи и леката усмивка. Те носеха само малки чантички. Като че ли работеха на 1 километър разстояние от вкъщи. Представих си връщането им обратно в късния следобед. Тогава аз ще съм вече далеч, а те отново ще се шегуват и смеят в друг влак, тръгнал на обратно за голямата гара.

Винаги, когато пътувам с влак искам да седна на най-крайната седалка отляво. Познавах вече изгледа от прозореца там. Докато не свърши езерото се чувствах у дома си. От Варненския залив до последните тесни каналчета вода...това си беше още моят дом. Интересно защо винаги пропусках края на водата. Така и не зная точно къде свършва. Винаги като се огледам да я потърся и тя вече я няма. Тогава зная, че съм тръгнала нанякъде. Няма ли вода от лявата ми страна вече съм пътник.
Загледах се в прозореца от дясно. Картините се сляха и аз се унесох в лека дрямка. Песента на влака ме приспиваше. Той спираше често, но плавно и това само ме унасяше още повече.
Отворих очи, когато вече почти не се виждаха полетата. Точно навреме. Влакът се изкачваше плавно нагоре. Трябваше да пресече планината. Настаних се отдясно и се загледах в прекрасните картини. Железопътната линия беше разцепила скалите. От време на време влизаше в тъмни тунели или минаваше по мостчета над планински бистри поточета, които се виеха около железните релси като изкусни танцьори на мокър радостен танц. Прииска ми се да потопя боси крака във водата. Тревата по поляните беше обагрена във всички цветове на зеленото. Дърветата бяха отрупани със свежи листа в същия цвят. В началото не обърнах внимание, но картината се повтаряше натрапчиво и крещеше в очите ми: "Погледни ме, как не виждаш и мен в цялата тази зелена приказка?" Бялото постепенно изпъстри прозореца ми. Една, две, три... станаха много... акациеви дървета, обсипани с бели цветчета. Като ароматен грозд, свеж и сочен, падаха цветовете от всяко клонче и шареха зеленото с бели нюанси. Пренесох се в детството. Дядо казваше на акациите - салкъм. С батко ходехме, беряхме и си хапвахме тези ароматни цветове. Някой ни беше казал, че се ядат. Спомних си вкуса. Нищо особено, но пък аромата беше приказен.
Влакът намаляваше ход, мелодията му затихваше за момент и в купето се втурваше песента на птичките. Яяяя... нямаше го гракането на чайките и гларусите. Спомних си веднъж как ми се смяха, а аз гледах неразбиращо, докато схвана всъщност каква глупост бях казала. Бях на подобна почивка, на каквато отивах и сега. Излязох на терасата и започнах да завързвам една торбичка с ябълки. Толкова старателно и прецизно я обвързвах, закрепях и затисках на перваза, че неминуемо предизвиках любопитството на всички:
- Защо я овързваш така тази торба? Кой ще ти я вземе от терасата?
- Емии... гларусите... да знаеш как грабят... - млъкнах, защото се усетих. Какви гларуси в подножието на Стара планина? Още се смея на тази история.
Обичах мириса на море, преплетен с писъка на морските птици, но сега, докато пътувах, тази мелодия на планинските пойни птички ми се стори вълшебна. Жалко, че не можех да видя тези изкусни певци между отрупаните с цвят акациеви клони.
В този миг, като че ли в отговор на копнежа ми, влакът спря. Веднага в купето се втурнаха птичи трели. Погледнах през прозореца и прочетох на табелата на гаричката: "Кара Вельово". Всъщност това не беше гара. Беше къщичка с тъмно червени керемиди. Отвсякъде беше обградена от акациеви дървета. Под сянката на едното имаше дървена беседка. Като райско кътче, огласено от ангелска песен, беше тази гара. Двама мъже слязоха смеейки се. Единият остави малкото си сакче на земята, отвори го и извади оранжев гащеризон, който започна да облича. Завидях на тези двама мъже... Аз отивах на почивка, а завидях на тях, че слязоха, за да работят на това приказно място. Лицата им бяха спокойни и усмихнати. Нямаше и капка стрес и напрежение в началото на работния им ден. Как да не им завиди човек?
Потеглихме и рая остана назад. Част от мен остана на онази беседка. Нищо не ми трябваше. Исках само сянката на акациите, мирисът на цветовете им, песента на птичките и хладината на планината... ееее и може би един бял лист и молив...
Поне това никога не ми липсваше в чантата. Извадих споменатите принадлежности. Листът беше прегънат на четири. Нямаше нужда да го разгъвам. Написах само: "Кара Вельово". Прибрах го пак в чантата и погледът ми се зарея отново сред акациите. Не бих си простила, ако бях забравила името на тази малка гара.
..........................

Взех ключа от рецепцията и затътрих куфара на колелца по пътеката към хотелската стая. Бях уморена. Втората част от пътя ми се стори безкрайна. Прекачих се на бърз влак. Загуби се магията на пътуването. Вътре беше блъсканица. Напомни ми големия град от който бягах. Пътувах още 2 часа и половина права в коридора. Не се чуваше нито мелодията на колелата, нито песента на птиците. До ушите ми стигаха само караниците на изнервените пътници.
- Защо е толкова пълен този влак? Не предвидихте ли, че ще има много пътници да сложите още някой друг вагон?
- Този влак винаги е бил така пълен. Бургас-София... какво очаквате? - кондукторът се опита да се усмихне, но никой не му обърна внимание и мрънканията продължиха.
Прозорците ми се сториха толкова мръсни, че през тях зеленото изглеждаше сиво. Вдъхновението ми секна... докато не влязох в стаята си в хотела.
Отключих вратата. Пристъпих вътре и оставих куфара по средата на коридора. Запътих се към терасата. Дръпнах завесите и отворих вратата. Широка усмивка се плъзна по лицето ми. Отвън ме поздрави птича песен, а пред очите ми почти на една ръка разстояние се белееше отрупана с цвят ароматна акация...