Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: DYDOGROZ
Днес: 0
Вчера: 2
Общо: 14128

Онлайн са:
Анонимни: 425
ХуЛитери: 0
Всичко: 425

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Февруари 2024 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКато на война
раздел: Избрано проза
автор: verysmallanimal

Точно по обяд автобусът от града за санаториума, натоварил пътниците от гарата, изпълзява до най-високата точка на превала, или Гърбината - както местните хора го наричат. Тук пътят се раздвоява - след широк завой надясно автобусът ще продължи за санаториума, а в ляво се отделя тесен макадамов път за Горица.
Веднага след разклона този път кривва зад скалите и ако човек не знае, ще помисли, че там той свършва. Повечето пътници така си и мислят и се чудят на глупостта на тези, които са направили път, свършващ ей така, в нищото.
Автобусът спира до порутена каменна чешма,от чиято тръба църцори тънка струйка вода за радост на полузадушените пътници. Малко по нататък, в ниското, зад няколко келяви борчета се кипри дървена будка с надпис „Клозет“, около която мъжете пикаят.На отчаяно оглеждащата се нежна половина от пътуващите шофьорът посочва голям скален къс, зад който никой не може да ги види, а само да чуе леките изписквания и сподавен кикот.
Залисани в задоволяването на тези тъй неотложни свои нужди, хората чак след това забелязват странната фигура на около пет метра от чешмата. Фигурата се състои от две части – едната част е дъсчена платформа с четири велосипедни колела, върху която е курдисан люлеещ се стол, подпрян от двете страни с трупчета, така, че да не се люлее. Втората част от фигурата седи на стола и се казва Инвалид от войната – това ясно се вижда от картонената табела, окачена на врата на мъжа, който е и тази втора част. Облечен е с нещо като излиняла военна куртка, единият ръкав на която е празен и сини дочени панталони, а на главата му е кацнало войнишко кепе с пришита към него козирка. В здравата си ръка стиска мека филцова шапка, която навремето е била с цвят, за който човек може само да гадае – впечатлението е, че това е първата в света произведена шапка от този вид. В шапката се гушат няколко смачкани банкноти и шепа стотинки. Едното око на Инвалид от войната е закрито с черна превръзка, а другото гледа втренчено някъде отвъд този свят – може би натам, където мъжът е получил името си. Лицето му, с изключение на прошарените мустаци, е гладко избръснато, с оня махагонов цвят - признак за пренебрежението, което хора като него изпитват към летните жеги и зимния студ.
Пътниците образуват полукръг около фигурата и полугласно, с известно страхопочитание обсъждат странното явление. Понякога някоя по- лекомислена жена задава въпросът, който никой мъж не би се осмелил да зададе – от коя война? Изведнъж става тихо, толкова тихо, че се чува щракането на прешлените когато Инвалид от войната се обръща към групата. Здравото му око се впива в лицето на питащата и докато тя се гърчи от неудобство една сълза се търкулва по скулата на мъжа. След един дълъг миг той поклаща глава с укор и отново отправя поглед в далечината. Всички се суетят, ровят в джобове и чанти и за кратко време, през което се чува само подканящият клаксон на автобуса, филцовата шапка се напълва с пари. Преобладават монетите, защото макар и леко засрамени, пътниците все пак не са луди.
След няколко минути всички са отново по местата си , вратите се затварят и автобусът потегля, като изригва облак бял дим в лицето на Инвалид от войната.
Известно време не се случва нищо, а после Инвалид от войната се размърдва и промърморва тихо нещо под мустаците си. Внимателно става от стола и слиза от платформата-количка, измъква иззад гърба си липсващата ръка и я напъхва в доскоро празния ръкав и сваля превръзката от окото си. Някъде изпод стола взима жълта найлонова торба и изсипва в нея събраните пари. Пак там слага и войнишкото кепе, а филцовата шапка нахлупва на главата си. Навежда се, взима в ръка въжето, вързано за предната ос на количката и бавно поема по тесния макадамов път към скалите.
Отвъд завоя, на около километър, е село Горица , клекнало насред малката долина като квачка. Някои от сто и петдесетте му жители се мяркат по тесните криви сокаци, но повечето отделят тази част на деня за кротко храносмилане и дрямка.
Инвалид от войната преминава покрай малката църква, покрай смесения магазин и спира пред спретната двуетажна сграда. Сградата има две врати – едната е вход за кръчмата и над нея висят изрязани от шперплат букви: ПРИ К, Имало е и други букви някога, но сега са останали само тези и това, освен известна загадъчност, дава свобода за тълкуване на надписа – може да е ПРИ КОЛЕТО, а може и ПРИ КМЕТА. Защото през другата врата, по тесни дървени стълби се стига до втория етаж, където се помещава кметството на Горица. Преди време някой си чиновник от града, дошъл по работа в кметството изказал учудване, че надписът е непълен и поради това – заблуждаващ, но Йосо Пенин, който и тогава както и сега бил кмет, му отвърнал, че няма спомен някой, тръгнал към кръчмата, да се е заблудил. По-скоро обратното – понякога ставали грешки когато човек излезе от кръчмата.
Мъжът оставя количката и с жълтата торба в ръка отваря вратата на кръчмата:
- Ей, нашия, я сипи ти, пък аз идвам след малко.
Оставя торбата на тезгяха и се запътва през другата врата нагоре по стълбите, а Колето - кръчмарят изсипва парите и започва бавно и внимателно да ги брои. След няколко минути Инвалид от войната се връща, взима напълнената вече чаша, обръща я на един дъх и доволно цъка с език:
- Мамка му, взе да става горещо, май ще трябва да чакам рейса в шест часа. Ти какво ще кажеш?
- Бе то става, ама с тоя, обедния, пътува повече народ – изсумтява Колето, без да престава да брои.
Йосо Пенин, защото точно той е Инвалид от войната, се пресяга, взима бутилката и си налива отново, а после пита:
- Как е днес?
- Трийсет и два лева и шейсет стотинки. Не е лошо, ама кажи на Данчо да не им дава много зор с клаксона, та да имат време да пуснат всички по нещичко.
Йосо клати глава замислено и, сбърчил чело, пресмята:
- По мои сметки са вече към четиристотин. Още някоя седмица и сме готови. Ти обади ли се на оня, гробаря?
- Обадих се, бе. Намерил е мрамор, нарязал го е, ама не иска да започне тук докато не види парите.
- Ще ги види. Обаче, само да ми скрои някой номер – ще му скъсам ушите! – и след минута
добавя – Айде, аз ще се опъна малко, че баялдисах от това слънце.
Колето отива в задната стаичка, където е сейфа, да прибере парите. Този сейф някога е бил с цифров шифър, но преди години бил забравил кода, та се наложило да викат специалист от града. Специалистът дошъл с една голяма бормашина, пробил вратата дето е ключалката и си отишъл. Колето продължава да ползва сейфа, само че без да го заключва. Най-големите бандити в това село, казва той, са мишките, а за тях шифър не ми трябва – не са чак толкова умни, гадинките.

Всички тези загадъчни действия имат, разбира се, обяснение. Йосо не е бандит и не прави нищо или почти нищо незаконно. И не е тайна - цяла Горица знае и подкрепя начинанията на кмета. Но понеже идеята е негова, пък и никой друг не може така хубаво да се изтипоса като инвалид от войната, само той ходи на Гърбината да събира пари.
Цялата работа започва, когато по телевизията показват някакво предаване, в което се разказва за стари войнишки паметници – правят, значи, хората усилия да ги възстановяват, да опазят, дето има една дума, родовата памет. А в селото имат такъв паметник. Или – някога е имало. Направен след Междусъюзническата война, паметникът – проста пирамида, облицована с мрамор и бронзов кръст на върха – приютил имената на няколкото загинали от Горица. После идва Голямата война и добавят още няколко, а след четирийсет и четвърта – още. Добавят те, но постепенно плочките се отлепват и изчезват, имената не се четат, а самата пирамида се килва на една страна. Трън в очите, с една дума. Като избират Йосо за кмет, той решава да оправи работата – свои хора са това, млади момчета, сражавали се по бойните поля за чест и слава на родното село. То хубаво, ама пари няма. В общината тъжно клатят глави, а с тези от телевизията така и не успяват да се свържат. И тогава, след една люта караница между Цонко и жена му, на Йосо му светва. Ходи ли те, Цонкови, в града по някаква работа, а нашият да вземе да пусне едно левче в ръката на една млада циганка, дето просела на главната улица. Не, че едно левче е кой знае колко, ама Цонковица, нали е ревнива и мъжа си на къс юлар го води, решава, че той направил тая работа само зарад черните очи на циганката. Слушал Йосо, слушал, пък току се ухилил и оттърчал при Колето – за съвет и подкрепа. Привикват и други от селото и след няма и пет ракии на глава взимат решение. Първо кандардисват Радка – на Крив Петко дъщерята, че най-млада в селото. Тя се опъвала, ама накрая я надвиват – обличат я в една шарена рокличка, бутат в ръцете й една малка кошничка и я курдисват току пред вратите на санаториума. Седи Радка, трепери и чака автобуса с летовниците. Е, дочаква го тя, ама като вижда колко народ се изсипва, причернява й пред очите и хуква за село без да се обърне дори. И никакви кандърми не помагат – не ще момичето и това е. Както навсякъде, има хора дето лесно вдигат белия байрак. Ама Йосо Пенин не е от тоя чешит – не минават и няколко дни и ей ти го кмета – изтипосан на количката, маскиран и готов на всичко. И не пред санаториума, а на Гърбината решава да се установи. Плисва жена му една купичка вода пред количката, ама аха- да зареве. Че резил си е това – коскоджа ми ти кмет, пък просяк ще става. Като тръгнал за автобуса гледа – насреща му с пърпоретката иде поп Андрей, от Шумково. Позаглежда го попът, позаглежда го, пък като го познва, без да слеза от моторчето го прекръства, щото помисллил, че се е чалнал.
И така – лека полека – кога десет, кога двайсет лева, парите взели да се трупат. На един от Горица баджанакът се оказва собственик на погребално бюро в града – привикват го и с много зор и пазарлъци го спазаряват да укрепи паметника и да го покрие с мраморни плочи. С отстъпка, щото може да се ползват изрезки от други поръчки. Някои от имената помнели, други – не, та решават да има само надпис: „ На храбрите синове на Горица – с преклонение“. Оня, гробарят, смята що смята и се оказва, че с такъв дълъг надпис буквите трябва да са много малки. И така „с преклонение“ отпада – хем буквите големи, хем смисълът пак тоя. Бръкват се и горичани – кой два, кой пет лева, а тия, дето имат деца в града – и по десет, та около триста-четиристотин лева. Работата с Инвалид от войната потръгва, макар и не изведнъж – отначало Йосо се мъчи да шикалкави за коя война става приказка, ама по едно време решава да мълчи и само да гледа тъжно. Както казват хората с много приказки работа не се върши.

Горещите часове на деня отминават, слънцето започва да червенее и селото живва – кой кози прибира, кой в градината рови – като във всяко забутано село. Само Йосо Пенин не похваща нищо из къщи – седнал е под асмата на двора и се е зазяпал нанякъде, сякаш репетира за оня поглед пред пътниците от автобуса. Зяпа, а в главата му се въртят какви ли не мисли – ей на, скоро паметникът ще стане, а има още толкова работи из село, дето искат някой лев. Горе, над селото, каптажът хептен се е порутил, тръбите поизгнили…. Дали пък?...Ама от друга страна тая работа с инвалида май не е много читава. Малко на криминална бие…
Йосо тръсва глава и подвиква към жена си:
- Отивам при Колето, има да говорим за едно нещо. Ти вечеряй, не ме чакай, чу ли?
И, вече по пътя, измърморва:
- Бе, бие на криминално, бие…Бие, ама я глей как се нагласят нещата.
И продължава нататък:
- Петдесет метра тръби, малко бетон, нов капак….
Върви Йосо, върви и изправя глава. Като на война. Че то – война си е.


Публикувано от alfa_c на 19.05.2013 @ 18:11:29 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   verysmallanimal

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 8


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Влюбени платна
автор: LeoBedrosian
211 четения | оценка 5

показвания 124233
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Като на война" | Вход | 10 коментара (21 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Като на война
от anonimapokrifoff на 19.05.2013 @ 19:13:42
(Профил | Изпрати бележка)
Беше удоволствие да прочета!


Re: Като на война
от lordly (lordly@mail.bg) на 19.05.2013 @ 19:48:03
(Профил | Изпрати бележка)
И заръчай на Йосо Кмета една ракия от мен, за кураж!!!
Удоволствие ми беше прочита.


Re: Като на война
от weliw на 19.05.2013 @ 19:58:47
(Профил | Изпрати бележка)
Да!Обичам да ви чета г-н Вакрилов.


Re: Като на война
от rumpel (rumpel@abv.bg) на 19.05.2013 @ 21:32:25
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря за удоволствието, което получавам от прочита на твоите разкази!


Re: Като на война
от vladun (valdividenov@abv.bg) на 19.05.2013 @ 22:49:40
(Профил | Изпрати бележка)
Иван Вакрилов!!!!!!!!!!!!!!!!!


Re: Като на война
от shtura_maimunka на 20.05.2013 @ 01:01:23
(Профил | Изпрати бележка) http://smile999.blog.bg/
Страхотен си!Почти неповторим!!! ;-)


Re: Като на война
от Boryana на 22.05.2013 @ 23:28:45
(Профил | Изпрати бележка)
Майсторски написан разказ! Но това на тази страница не е необичайно.:)
А иначе... преди време подлъгаха хората по селата с някаква програма, по която уж щяха да отпускат средства за реконструкция на войнишките паметници. По тази линия обиколих немалко села и останах удивена от любовта, с която хората сами си ги поддържаха. С подръчни средства, за ужас на някой спец от Националния институт по паметниците на културата. Имаше места, където ги бяха подмазали с цимент и варосали. И обясняваха: "Ами като се руши горкият... Пък не трябва - имената на дядовците ни са тук, загинали бе, за България загинали!"
Та така... Ех, Йосо...


Re: Като на война
от mamontovo_dyrvo на 24.05.2013 @ 00:13:29
(Профил | Изпрати бележка)
Преди три седмици минах през едно село, Долна бела речка. И там в центъра имаше един такъв паметник, като в Горица...един войник изрисуван, един ангел, примитивистично, направен отдавна от жителите на селото...насълзих се ти казвам от вълнение. Не знам как да му сложа снимката тук.И сега разказа ме развълнува пак така. Страхотно си го написал!!!


Re: Като на война
от mariniki на 28.05.2013 @ 01:52:27
(Профил | Изпрати бележка) http://mariniki.blog.bg/
класика си е, Вакрилов...
с възхищение и почитание...


Re: Като на война
от aureliano (velitod@abv.bg) на 09.06.2013 @ 11:52:41
(Профил | Изпрати бележка) http://www.lib.ru
много ми хареса. май малко останаха йосовците напоследък:(