автор: Calli

Лятото вече беше в разгара си. Месец юни. В колата работеше климатикът и беше прохладно и приятно. Борис обичаше този час от деня- 18.30 ч. Прибираше се вкъщи след тежък и изморителен ден в офиса.
Днес беше един от многото напоследък непоносимо напрегнати работни дни.
Трафикът беше убийствен и колата пъплеше по булеварда като костенурка. Отдавна шофьорът не се нервираше от задръстванията. Беше свикнал вече и даже се радваше на почивката и релаксацията, които му осигуряваха бавният поток на движението и вечните червени вълни, които като че ли чакаха само да стане час пик и превземаха всички светофари в големия град. В колата се носеше любима музика. Пръстите на Борис си тактуваха по волана, а устните му леко подсвирваха в такт с мелодията.
От известно време се беше научил, станеше ли 18.30 ч. да се качва в колата си, оставяйки мислите за работа в офиса и непозволявайки на мислите за вкъщи да се настанят на седалката до шофьора. Това място беше забранено. Ако се наложеше някой да седне там, Борис започваше да нервничи и спътникът му винаги бързаше да слезе. Ако имаше кола с една седалка, може би точно такава би си купил.
Телефонът на Борис иззвъня и прекъсна грубо финалните акорди на парчето, което слушаше. Той се пресегна и намали CD- то. Повдигна ръка към таблото и включи телефона си на високоговорител.
- Ало.
- Борис! Къде си! Трябваш ми веднага тук. Ще се работи почти цяла нощ. Онази сделка ни е важна, знаеш.
- Но..., аз вече пътувам, шефе... Не може ли да почака до утре.
- Пътувал бил! Това какво ме засяга. Връщай се веднага в офиса и до утре сутринта да си финализирал всичко по документите. Клиента пристига в 8 ч. Току що ми звънна, че изтегля срока с 2 дни по-рано и понеже знае, че сме най-обещаващата фирма в бранша, бил сигурен че вече сме готови и това няма да ни притесни. Това притеснява ли ни, Борис? А....? Ако теб те притеснява, ще намеря някой друг, който да не се притеснява да работи допълнително, когато става въпрос за такава голяма сделка. От това зависи и моят задник, а най- вече твоят... Така че си го довлечи веднага тук, а аз отивам на концерт на малкия ми син. Даже вече съм почти закъснял и само да ми се мернеш.... че ми губиш времето да ти се обяснявам... Утре в 8 без 10 папката по сделката да е на бюрото ми, перфектно подготвена и подредена. Пóнял ?
-Пóнял.
Разговорът прекъсна...
Борис въздъхна и се огледа къде точно се намира, за да прецени коя отбивка да хване, за да излезе от потока и да обърне в обратна посока.
Лицето му беше свъсено, а на устата му се беше загнездило едно малко словосъчетание, което спадаше към забранените думички.

Мъж на 40години, Борис беше си извоювал стабилни позиции в офиса. Знаеше, че всъщност той върши цялата работа и е ценен кадър, но шефът просто си беше гадняр и с течение на годините Борис беше свикнал и с грубия му тон и с неспирните му капризи и с постоянните му заплахи за уволнение и подпалени задници. Свикнал беше, но подобно отношение винаги го изкарваше извън релси за малко повече от 5 минути, точно колкото да стигне до офиса и да влезе със спокойна и уверена походка.
- Железен е! - шушукаха колегите му винаги като се случеше нещо непредсказуемо и всички го гледаха с питащ поглед, защото нищо в офиса не се случваше без знанието и преди да мине през одобрението на Борис Петров.
Колата сви по отбивката в дясно и след 5 мин. вече беше на успоредния булевард. Пъплеше отново бавно, но вече в обратна посока... отново към офиса.
Борис беше забравил да усили музиката и в автомобила цареше тишина. Телефонът отново се раззвъня.
- Ееее, разбрах де! Идвам. Не мога да летя! - мъжът изговори това на глас, въпреки че още не беше погледнал към дисплея и не знаеше кой му звъни отново. Присегна се и без да поглежда натисна зелената слушалка.
- Ало!
- Милоо, пътуваш ли си вече към в къщи? Сигурно наближаваш магазина. Сега ще ти продиктувам списъка с покупките. Много е важно да не забравиш нещо. Ще ми звъннеш малко преди да стигнеш касите и ще проверя дали си изпълнил всичко по списъка.
- Жана, чакай! Пътувам, но не към в къщи. Налага се да поработя до късно тази вечер. Връщам се в офиса. Съжалявам.
- Моляяяя! Да не си посмял отново да ми направиш този номер. Мама и татко идват тази вечер на гости. Само не ми казвай, че и това си забравил! Оженил си се май за работата си. Някой ден като се прибереш, може да намериш тя да ти готви и да ти чисти. А как ще ти пере мръсните чорапи, никак не ми е ясно... Поне да беше станал някакъв шеф в тази твоя скапана работа... Шефовете не работят извънредно и със сигурност взимат двойно повече от твоята мижава заплата. Срам ме е да кажа на мама колко изкарваш. Ще вземе да ни помисли за бедняци и просяци.
- Жана, моля те. Заплатата ми е доста над средната за стандарта на хората в държавата. Има хора, които работят две пъти повече от мен за една трета от моето възнаграждение. И аз съм шеф, знаеш. Всичко в офиса минава през мен. Над мен е само собственикът.
- Шеф, ама тъп. Пък толкова ли си незаменим, като си шеф. И когато няма никой над теб, тогава можеш да ми говориш какъв шеф си бил.
- Моля те. Не искам пак да спорим на тази тема. Ще говорим като се прибера късно довечера. Съжалявам за гостите. Ще ме извиниш пред тях. Нали ще останат няколко дни. Ще се видим утре.
- Ще говориш като се прибереш вечерта на възглавницата и завивката си, хвърлени на дивана в хола. Въобще не си мисли да ми се мяркаш пред очите в спалнята. Ако искаш, даже не се прибирай. Все ми е едно... За гостите не се тревожи. И без това знаят що за стока е зет им и че за нищо не става. Разбра ли ме?
- Пóнял. - отвърна Борис
Разговорът прекъсна...
"Ехххх, не можеш да угодиш на никого в този скапан живот!" - въздъхна той.
По челото му изби пот. Той усили климатика, но не почувства хладина, въпреки че градусите на дисплея показваха 18. Догади му се. Пред очите му се появиха черни кръгове, дишането му се учести и той усети болезнен задух зад гръдната кост. Въздухът не му стигаше, а в гърдите го пробождаше остра болка...
-"Какво ми става, за Бога!"
Обгърна го тъмнина...

.............................

- Ало, обаждам се да съобщя за катастрофа на кръстовището на "Сливница" и "Струга". Изпратете бързо линейка. Има тежко пострадал мъж.
Екипът пристигна бързо. Пред очите на медиците се разкри грозна картинка. Колата на пострадалия беше смачкана отпред като хармоника. Беше се врязала в голям циментовоз. По какви причини шофьорът беше излязъл в насрещното движение, не се знаеше. На асфалта лежеше неподвижно мъж на видима възраст около 40 год. Беше блед като платно с влажна и изпотена кожа. Единия му крак, видимо счупен под коляното стърчеше неестествено настрани, а на главата му зееше кървава рана... След бърз преглед пострадалият вече беше натоварен на носилката. Чу се сирената и линейката потегли към Спешния център.

................................

- Какво карате?
- ОМИ*. Но има и травма на глава и ляв долен крайник. Засега е със стабилна хемодинамика.
- Кардиограмата?
- Ето я.
Борис отвори очи и видя светлини. Премигваха. Дълги луминесцентни проблясъци, редуващи се с празни пространства на сив таван. После... всичко стана бяло.
- Скенерът по-късно. Карайте го в Шокова. Веднага.
Светлините избледняха.
- Зареди на 200. Пазете се!...

.....................


Борис вървеше по дълъг коридор.
Около него беше тъмно, но в дъното блещукаше светлина. Той се запъти натам. Вървеше бързо, но като че ли светлината се отдалечаваше с всяка измината крачка.
Затича се. Изведнъж светлината се раздели на две и коридорите станаха два. Той се спря и се зачуди накъде да тръгне. В ляво имаше масивна стоманена врата с ковани орнаменти по нея. Беше наполовина открехната и от вътрешната ѝ страна се процеждаше ярка студена светлина. В дясно вратата беше дървена с резбовани фрески по нея и красива извита дръжка. И тази врата зееше и светлина надничаше през процепа.
- А сега накъде? Уморих се вечно да стоя пред важен избор в този живот. Искам пред мен да има един път и никакви врати да не трябва да отварям. Предпочитам гора с поляна, по която да вървя и да чувствам младата трева да гали босите ми крака. - Борис пристъпи крачка напред.
Протегна ръка към стоманената врата, но в този момент тя се затвори с трясък и светлината отвътре угасна. Извърна поглед към дървената врата и мигом извитата дръжка се завъртя надолу и цялата врата изчезна. Настана непрогледен мрак...

....................

- Отново. Зареди на 250. Пазете се!...

.....................

Светкавица разцепи тъмнината и Борис, заслепен, притвори очи.
Когато ги отвори, видя слънцето да се извисява високо в небето. Малки бели облачета плуваха из небесната шир и играеха на гоненица с прохладния ветрец. Чу шумолене и се огледа настрани. Листата на дърветата си шушукаха тихо на неразбираем език. Усети влага в краката си. Погледна надолу и видя босите си крака, милвани от млада зелена тревица. Усмихна се и душата му се изпълни със спокойствие и мир.

......................

- Кажете ми час?
-19 часа и .....
- Момент....
Мониторът изписука и на екрана линията се разкриви и начерта P-вълна, последвана от QRS-комплекс и T-вълна.
- Има пулс.

.........................

Борис отвори очи.
- Мило, как се чувстваш? Лекарите казаха, че ще се оправиш. Само трябва да си почиваш сега. Претърпял си инфаркт и катастрофа едновременно. Не се тревожи за нищо. Ние сме тук. Няма да се отделя от леглото ти. Искаш ли нещо, миличък? Мама и тати са отвън и ти пращат поздрави. Аааа... и шефът ти дойде преди малко. Искаше да те види. Да го пусна ли за 1 минутка?
Борис кимна. През вратата се подаде главата на собственика на офиса.
- Как си, пич? Не се притеснявай за нищо. Гледай само да се оправиш. Не мисли за работата, тя няма да избяга.
Борис се опита да се усмихне, но не се справи особено добре. Главата адски го болеше. От устните му тихо се отрониха само няколко думи отправени последователно към жена му и към шефа му.
- Изпрати майка си и татко си в къщи. Няма нужда да стоят отвън. Ако имам нужда от нещо, ще им се обадиш. А ти... - Борис погледна шефа си. - Взимам си цялата отпуска, която ми се полага от 5 години насам, като преди това ще намина да направим някои промени в ръководството на фирмата и с моето съдружие - чиста формалност. Пóняли ?
- Пóняли! - отговориха и двамата в един глас.
- А сега излезте, че съм уморен.
Борис затвори очи и се унесе. Съпругата и шефът му излязоха на пръсти и затвориха вратата.
- Казаха, че ще се оправи, нали? - запита мъжът отвън до вратата.
- Да, казаха, че ще се възстанови напълно, но трябва да се грижим много за него. Само едно не ми е ясно... Намерили са го бос. Къде са му обувките?...
Двамата се спогледаха и вдигнаха зачудено вежди...

....................................

*ОМИ - Остър миокарден инфаркт