автор: mai4ka

31. Август 1953 г. Winnipeg, Manitoba, Canada

Не смеех да посегна към чукалото на вратата. Готвих се за този момент близо месец и ето – бях тук. Малка провинциална къща, слънце напича, птици пеят, пчели жужат, носи се аромат на цветя и прясно окосена трева, нищо не помръдва... Дори прословутия вятър с който се славеше града, беше застинал в очакване. Сякаш бях влязъл в картина на посредствен художник. Имах чувството, че писмото в ръката ми ще я залее с черна боя.

Мислех за Расмус. Бях преживял какво ли не в тази война: загуба на приятели, лишения, изтощение, жега, студ, отчаяние... И все пак, станеше ли въпрос за Корея, първото което изникваше в съзнанието ми беше Расмус.

Расмус и последната мисия...

***

Той беше висок, русоляв, синеок, слаб и жилав. Не го познавах добре. Беше от съюзниците - затворен и саможив. Не разбрахме как и защо го прехвърлиха при нас, а не при канадците, където му беше мястото. Разбрахме само, че е единственият оцелял, след тежък инцидент. Така и не се вписа сред момчетата. Говорехме зад гърба му. Подозирахме, че е виновен за смъртта на другарите си. Нямахме му доверие...

Разказа ми е за един от онези слънчеви дни в които се събуждаш с чувството, че живота е прекрасен и нищо лошо не може да се случи. Войната беше свършила. Очаквахме всеки момент да се подпише официално и да се прибираме у дома.
Мотаех се безцелно, когато ме извикаха.
Беше пристигнало съобщение от съюзниците с молба да проверим един от постовете им. Загубили връзка преди осем часа. Оказало се, че сме най-близо. Молеха да проверим какво е станало.
Знаех мястото. Получих заповед да отида. Изпратиха Расмус с мен.
Натоварихме вода в хеликоптера, малко провизии и тръгнахме. За втори път щях да зареждам там и за втори път се чудех, кому е било нужно да прави пост на такова място: Високо в планината. Наблизо нямаше нито път, нито някога се бяха водили военни действия. Две малки поляни оградени от гора и зъбери. На едната поляна имаше няколко набързо изоставени колиби, а до тях две военни палатки. И това беше всичко.

Кацнах на едната поляна, слязохме и тръгнахме към палатките. Знаехме, че има четирима войника, но никой не ни посрещна. Чуваха се птичи песни, жужене на насекоми, шумолене на трева и гора... Бих го описал като романтично, ако не беше толкова зловещо.
Вървяхме бавно и внимателно. Палатките се оказаха празни, колибите също. Предавателя беше захвърлен на земята. Беше стреляно по него.
Зад една от колибите намерихме умряла котка с три котета. Очевидно също мъртви. Тъкмо мислех да продължа нататък, когато Расмус се обади.
- Чакай! Едното е живо. – наведе се, вдигна котето и го премести в шумата отстрани.
Обиколихме навсякъде. Нищо! Нито следи от местни, нито следи от друга стрелба, освен по предавателя. Дори от хора нямаше следа. Нищо...
Навлязохме бавно в гората и тогава ги намерихме: Две от момчетата, лежаха мъртви в сянката на високо дърво. Около тях имаше разпилени карти за игра, а лицата им бяха застинали в почуда.
Огледахме още малко. Реших да се връщаме. Все пак аз съм пилот на транспортен хеликоптер. Уплаших се. Не ми се умираше точно сега, когато Америка и „у дома” изглеждаха толкова близо.

Докладвах. Получих заповед, да изчакаме подкрепление и да не правим нищо.
Намерихме невисока скала подаваща се от земята. Оградихме предната страна с чували пясък, донесохме храна и седнахме да се храним. Расмус хапна няколко хапки, извади плик от джоба си, и ми го подаде:

- Ако нещо се обърка, би ли го занесъл на жена ми?

Расмус! Женен! Това беше изненада.

- Не ставай глупав! Войната свърши!- отговорих.
- Да. – Ръката му остана протегната.

Взех плика. А той стана и излезе.

- Връщам се след малко. – каза.

Когато се върна, носеше котето, консерва кондензирано мляко и спринцовка. Подпря се на чувалите, сложи каската на коляното си и отвори консервата. Котето беше още сляпо, а Расмус явно никога не беше държал котка. Беше го хванал с една ръка през врата, а с другата се опитваше да борави със спринцовката. Животното беше разперило лапи във въздуха, не помагаше в храненето, и не се обаждаше. Въпреки напрежението ме досмеша. Виждах войник, който се опитва да изкъпе умряла котка с кондензирано мляко. Обадих се:

- Остави го. Твърде изтощено е. Ела да хапнеш. То няма да оцелее.
- Да... - Отговори той, но не спря.

Продължи опитите, докато не свърши всичкото мляко. После излезе и се върна сам.

Тъкмо привършвахме храната, когато се чу познатия шум от летателен апарат. Пристигнаха двама Канадци. Расмус явно ги познаваше. Седнаха при нас и докладвахме.
Обсъждахме следващите си действия, когато прозвуча изстрел, след него и вик. Изправих се съвсем непредпазливо. Видях войник, който падна на не повече от десетина метра от инпровизираната ни барикада. Вдигна глава и се развика:

- Не стреляйте! От нашите е. Няма повече патрони. Помогнете ми!

След това всичко се случи много бързо...
Изтеглихме ранения. Оказа се, че спешно се нуждае от лекар. Двамата новодошли го помъкнаха към хеликоптера, а той не спираше да говори.

- Казва се Смит. Побърка се. Всичко е заради котката! Като дойдохме имаше хора. Котката беше на едно момиченце, което приличало на дъщеря му. Обеща и да се грижи за котката, когато заминаха. Вчера умря. Помисли, че ние сме я отровили. Побърка се. Стреля. Той не е лош. Не стреляйте по него! Свърши патроните...

Опитвах се да свържа бъртвежите. Котки... момиченца... стрелба... Не ми стана ясно. Разсеях се. Наблизо избухна граната. Нещо ме удари. После тъмнина...
Дойдох в съзнание няколко дни по-късно. Тогава ми разказаха, че Расмус е останал да ни прикрива докато ме занесат до хеликоптера. Никой не разбрал защо после не побягнал към тях. Влязъл в една от колибите. Там го застигнала следващата граната.

***

Стиснах зъби и почуках.
Нищо!
Тъкмо мислех да почукам отново, когато вратата се отвори. Миловидна жена бършеше ръце в престиката си. Усмихна ми се.
Преглътнах, за да започна речта, която си бях приготвил за случая, когато видях някой да пристъпва зад нея и чух познат глас.

- Вече си мислех, че няма да дойдеш...

Расмус!
Усмихваше ми се от проклетия праг... Дяволите да го вземат!
Преглътнах отново. Не можех да осъзная къде съм.
Явно прочете неказания въпрос в очите ми:

- Писах ти... Опитах се и да ти се обадя, но беше заминал. Влез!

Пристъпих напред като в сън. Исках да попитам как се е измъкнал от ония зъбери, но единственото което можах да смотолевя беше:

- Как...
- Бях пилот на селскостопанска техника. Използвах твоя хеликоптер.
- Колибата...
- Не влязох в нея. Така е изглеждало. Минах отзад.
- Но... Но защо...

Погледа му стана виновен и пълен с нежност. Отклони се някъде в дясно... зад мен. Обърнах се.
Зад гърба на майка си, надничаше любопитно момиченце. Загледах се. И тогава разбрах.

Беше прегърнало малкото корейско котенце.

________________________
Често ме питат дали илюстрацията е по разказа или разказа по нея. А аз се питам има ли знаение. :)

https://fbcdn-photos-a.akamaihd.net/hphotos-ak-ash4/382940_329879663694193_1832907320_a.jpg