автор: severianin

Някога в ушите ми шумеше
порив дързък като младо вино.
Беше пролет. Знойно лято беше.
Беше преди толкова години...
Беше просто времето, когато
не разбирах думата умора,
можех да се надпреварвам с вятъра
и се смеех тайничко на хората,
спрели насред път да си починат
и за миг от дрямката унесени.
Някога... През младите години –
дръзки, буйни, шеметни и песенни...

Помня, в младите си дни обичах
с триста стръмни стъпала да споря -
взел на рамо своето момиче,
чак до крепостта отивах горе.
Днес смутено се усмихвам само,
спомня ли си лудостта младежка.
Пак вървя, но ми виси на рамото
на годините торбата тежка.
Пак с плещи подпирам небосвода,
все тъй леко махам тежка брадва,
уж се мъча винаги да водя,
и животът още да ме радва.

Но е късно май. Тъмнее бързо
и струи отвсякъде прохлада,
а онази някогашна дързост
- светла, буйна, шеметна и млада -
времето отдавна е отмило
и отдавна не живея стръвно,
а в ушите вятър зашуми ли,
зная - просто е
високо кръвно...