автор: Rodenavlotos

Нуждаеше се нивата от силен мъж.
От някой който да я изоре и я засее.
Не беше падала отдавна капка дъжд.
Напуканите устни на земята зееха -

лице, застинало в гротескна маска,
като безмълвен вик в платно на Мунк -
без сянка от крило, без птичи крясък.
Един декор от филм с пейзажи лунни,

останали след края на света. А в мен
душата се набръчкваше като стафида
в беззалезно угасващия летен ден-
тореадор захвърлил плаща след корида.

И мислех си - жената е като земята-
събужда се единствено от мъжка длан,
сменила меча си за рало и лопата
във промеждутъците между мир и бран.