автор: _katerina_

Капитан Калдерон стоеше гордо изправен на палубата, а погледа му се рееше в безкрая на водната синева. Като че ли усещаше аромата на жасмин, който се носи в Аламбра.
Липсваха му красивите водоскоци в басейните, водата, която бликаше от седефени раковини в градините. Песента на птичките, но най-много му липсваше Елена. Кралят започна строеж на нов замък в близост до " Червената крепост" и това внасяше смут в сърцето на Давид. Познаваше добре Графинята, вниманието на Карл Пети я ласкаеше, дали ще дочака завръщането на експедицията или вече ще е първа любимка на Негово Величество...
Вятърът в океана издуваше платната на кораба, по скулата на Капитана се търкулна сълза. Толкова много обичаше красивата господарка. Сега, когато са съвсем близо до пълното щастие не искаше да я загуби отново. Надяваше се, че не е направил грешен избор с това пътуване. Но беше сигурен, че то ще остане в историята, самия той ще се върне с богатство и почести. Най-после ще бъде достоен за своята Графиня де ла Барка.
Месеци пътуваха до бреговете на новите земи, дълго и тежко плаване. Успешно акустираха в залива Гуаякил и от там тръгнаха пеша в търсене на Куско- златната столица на местното население инки.
Въпреки, че Давид беше обиколил много екзотични острови, тук потъна в свят, какъвто не си е представял. Инките наричаха себе си Синове на Слънцето и се смятаха за такива. Живееха в каменни постройки, носеха пъстри пончоси, умело изтъкани от вълна и памук. Отглеждаха малко странни овце, повече приличащи на камили.
Инките приеха приятелски групата на Франсиско Писаро. Не знаеха, че тези бели хора идват да завладеят техния хармоничен свят.
Капитан Калдерон много хареса храната, с която го гощаваха. Реши при отпътуването да отнесе от тези вкусни плодове и зеленчуци в родната Испания. Може би щяха да впечатлят дори кралското семейство.
Когато индианците превеждаха конкистадорите през планините използваха внушителни мостове. Те висяха над огромни пропасти, бяха изработени от усукани растителни влакна, а дебелината им бе колкото едно човешко тяло.
Давид все повече се впечатляваше от културата, навиците и живота на тези хора. Държавата им беше добре организирана и дисциплинирана, имаха дори пощальони и вестоносци.
В легендарния град Куско пристигнаха вечерта преди равноденствие. Хората на император Инка приеха дружелюбно гостите, настаниха ги и ги нахраниха.
При появата на първите слънчеви лъчи всички бяха будни и излязоха за големия празник на слънцето- Капак Раями.
Императорът взе голяма златна чаша от подноса на цветнокожа девойка. Жрецът на храма наля свещено пиво в чашата на императора, а той я вдигна високо над главата си. Предлагаше свещеното питие на Бога на Слънцето. Слънцето заля със своята светлина града на инките. Толкова злато конкистадорите не бяха виждали през живота си.
Друг жрец принесе в жертва бяла лама и изговаряше заедно с императора нещо като молитва или заклинание. Чак тогава Капитан Калдерон забеляза засъхналата кръв по стълбите на златния храм. Приказките, които бяха чували за града на инките бяха почти верни.
Редом с каменните къщи на селяните се издигаха дворците на чиновниците и императора. Целите от злато, сребро и скъпоценни камъни, които вероятно се измерваха в тонове.
След жертвоприношението и молитвите инките разрешиха на своите гости да разгледат града.
Вечерта капитаните, Писаро и другите конкистадори се събраха на съвет.
- Как мислите уважаеми Диего де Аламаро, ще се справим ли с индианците? - започна Франсиско Писаро.
- Виждат, че те не са никак първобитни, както очаквахме. Имат голяма и организирана войска, ние сме малобройни.
- Но те не познават оръжията, ако имахме и малко коне мисля, че бихме се справили - добави свещеник Ернан де Лука.
- Аз мисля да поостанем известно време да ги наблюдаваме. Тогава ще преценим силите си - довърши Писаро.
Времето, което прекараха в Златния град им показа, че това е един силен , но и жесток народ. Инките имаха много религиозни ритуали и правеха многобройни жертвоприношения. Кръвта на хиляди жертви се изливаше като реки по олтарите на храмовете.
Давид беше ужасен от тази гледка. Когато Писаро и останалите конкистадори решиха да се приберат в Испания, за да подготвят по-голяма войска, Капитанът се зарадва. Вече му беше непосилно да присъства на тези свещенодействия.
Испанците си дадоха сметка, че няма да успеят да завладеят империята на инките с малкото сили и средства, с които разполагаха.
Натовариха изящни вълнени и памучни платове, много златни и сребърни съдове - дарове от индианците.
Това обаче не беше достатъчно на Франсиско Писаро, той взе и две лами, както и неколцина индианци. Плени ги, за да ги представи на Техни Височества като трофеи.
С подаръците и плячката корабите опънаха платна към родната Испания.
Сърцето на Давид вече се беше свило от тъга по любимата Елена. Една индианка му подари своя златен накит и той го докосваше в джоба на униформата си, като че вече галеше своята Графиня.