автор: ma_gi

Да приседнем със тебе
край храста на розите,
върху пейката,
в детството сгушена,
разказвачо на приказки
и лечител на болката,
да загърбим света равнодушен.
Че убиват ужасно
усмивки нащърбени,
под дюшеци от пух лицемерен!
Посиня ми душата,
залиня и прегърби се.
Тази сутрин, едва я намерих,
сред камари огромни
от прясна коприва,
да изплита за грозните патета,
мълчалива и тъжна,
тринайстата риза,
като в транс,
в пещера от проклятия.
Тъй далече от там,
днес, уви, е градината
със цветята на малката Ида,
развилня се наоколо
и закиска се зимата,
сипе болка в снежинки невидими.
Пак с треперещи пръсти
опитвам с кибрита
да запаля последната клечица,
та, душата,
в премръзнало птиченце свита,
да спася със искрица човечност,
много мъничка,
колкото палец…
…и сълза, от очите на Герда,
та светът, като Кай,
да изтръпне разкаян
и парчетата ледени
в огледалото криво,
се стопят от лъча на надеждата.
Ако царят е гол, нека гол си остане,
няма нужда от лъжешивачи,
дето все се опитват,
оголени рани,
да съшиват с губерка от алчност…
Ти недей да си тръгваш,
разказвачо на истини,
имам нужда от твоите приказки -
всяка болка,
с красиви слова да пречистиш,
да ми станат вълшебната ризница!