автор: avloeis

Между стените на този замък само четири пъти бяха звучали стенанията на родилка, от които се родиха три момчета и едно момиче. Още с първата глътка въздух те усещаха, че са свързани един с друг и даваха и на хората да разберат, че е така, затова и израснаха заедно, тичайки по коридорите и градините.
Бях едно от тези деца. Онова дребничко, чернокосо момиче, усмихващо се на всички, с надеждата, че ще получи любовта, която й липсваше. Още с раждането си майка ми ме отхвърли и даде на дойка, предполагам бе готова да ме изхвърли, ако момчетата не казаха категорично, че ме искат при себе си. Що за майка бе това?! Винаги се питам дали мога да й простя, все пак тя го правеше, за да предпази близките си, но нима аз бях просто пречка за щастието й. Разбирах я, защото и аз обичах тези хора и желаех те да са добре, но не мога да й простя, дори не мога да я обичам като своя майка не и когато видях очите с които ме гледа. Очаквах там да видя поне малко обич или ако не това то поне болка, състрадание – нещо по-различно от ненавист и безразличие, с които ме заливаше всеки път щом се срещнехме. Обърнах й гръб и реших да живея така както сметна за добре, но тя провали и това, когато баща ми претърпя инцидент и тя обвини мен. Едно тринадесетгодишно момиче, което беше на другия край на страната и дори не знаеше за инцидента докато не й казаха, беше абсурдно, но какво можех да направя. Изпрати ме в Академията...
В началото се радвах да съм там, бързо си създадох приятели и живота бе приятен, докато тя не провали и това, заповядвайки ми да не говоря с никого и най-вече с любимите ми момчета Каин и Фабиан. Бе прекалено жестока, но нима можех да откажа, с тази жена не можеше да се спори. Мразех я и все още не мога да й простя за всичката болка, но сега се опитвам и да й бъда благодарна макар да ми е трудно...
Съдбата често прави обрати, които никога не си очаквал и преобръща живота ти с главата надолу и докато се опитваш д се изправиш, той започва да те върти в една въртележка на живот и смърт и трябва да правиш избори, които ще решат всичко. В началото бях объркана, уплашена, но сега цялото ми тяло е обгърнато от светлина, която ме стопля и успокоява. Майката бе права, че в този миг всичко ще бъде приятно, но все още не усещам удоволствието, за което говореше, все още има нещо в мен, което боли повече от когато и да било... Хах, оплаквам се от майка ми и света, че не е справедлив, а сега аз самата не постъпвам правилно. Дали някога Амброас ще ми прости, а Каин и Фабиан, приятелите ми, баща ми... Те дали ще бъдат щастливи? Това все пак е за тяхно добро...
Колко съм объркана, изборът ми беше ли правилния?

От автора:
Пролога написах след като завърших първата част от "Амброас" и поради тази причина го публикувам последен. Това е първото обемно произведение, което пиша и искрено Ви благодаря за отделеното внимание и така милите думи, които казахте.
Усмихвайте се