автор: fadul

Живяло някога едно мастилено петно. Може и да ви се стори странно, но по онова време мастилото още не било измислено. Е как тогава, с право ще ме попитате, ще живее петно от нещо, което още не е изобретено?!
Ти с всичкия ли си?! Аз обаче предпочитам да не се отклонявам от целта си, а имено – да ви разкажа за петното, пък и какво толкова, въобще ли не допускате, че преди да бъде изобретена горчицата например, е имало и петна от горчица, притаени в нечий лигавник? Хайде да не издребняваме!
И така, петното въпреки всичко си съществувало, гордо може би от факта, че е нещо като Адам, че и Ева на мастилото. Било много влюбено в своята риза, а и тя отвръщала на чувствата му безрезервно и безпрепаратно. (не, че по това време имало и препарати де, ама предлагам да не се заяждате на тази тема. Мир? Благодаря!) Собственикът на ризата направил всичко по силите си, за да раздели двамата влюбени, ама то само с вода не става – трябва и Ариел. Или мининум Бонукс.
И леля му Мария взела присърце проблема и всячески се опитвала да помогне на клетия си племенник, защото виждала как се измъчва. Как да не се измъчва: това била единствената му официална дреха, с която смятал да се облече, когато отиде и поиска ръката на своята любима от баща ѝ. Вярно, още нямал любима, но с това петно върху ризата нямало и смисъл да търси – кой баща щял да погледне на намеренията му сериозно, ако го видел с изцапана риза? Клетият момък рухнал психически, по цял ден лежал в къщи и гледал упоритото петно, а то нахално отвръщало на погледа му, и още по-здраво прегръщало своята памучна любима. Какво да правя, вайкал се самосъжалително младежа, има ли смисъл да живея без любов?! И намразвал петното още повече и повече. Толкова омраза стоварил върху него, че то не издържало и проговорило (и любовта, и омразата дават неподозирана сила):
- Не ме мрази толкова! Аз и твоята риза се обичаме, и е грях да искаш да ни разделиш.
- Но аз не мога да отида с теб върху дрехата си, за да поискам ръката на своята любима! – изхълцал отчаяно момъкът. – Все пак ризата си е моя, и аз не ти я давам за жена! Отиди да си търсиш друга дреха, и ме остави да намеря своето щастие!
Петното разбрало, че ще трябва да жертва своята любов заради чуждата, и си тръгнало, без да се обърне. Ризата така и немогла да преглътне раздялата, от мъка се свила и заприличала на потник, така че съвсем не ставала за официални поводи. Тогава леля Мария се стегнала и изтъкала нова риза, момъкът се стегнал и се запознал с една хубава девойка, и след три напивания на менците се изтипосал пред портата на бащината ѝ къща, облечен в ослепително бяла риза. Бащата обаче го отпратил, защото същата сутрин на единствената му официална дреха се появило странно петно, което нямало изтъркване, и с което щял да се изложи пред кандидат-жениха.