автор: malkiatprintz

автори: malkiatprintz и Ива Касабова

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Ани въздъхна, протегна и се огледа. Димитър драскаше с клечка по пода, Петър не я изпускаше от поглед, а Деница дремеше под едно от одеялата, които бяха донесли. Бяха мълчаливи. Не знаеха дали не се бяха заврели напразно в тясното, усойно и мърляво помещение.
Във всеки случай, всички признаци за предстоящия край бяха налице: честите урагани, силни земетресения, резките климатични промени, за които всички говореха, както и някои странни явления, за които често се говореше. Вярно, с изключение на едно – две не много силни земетресения тези разрушителни събития се случваха далеч по света, даваха ги по телевизията, но това не ги успокояваше.
– Уф, писна ми вече да седим тук – изсумтя Ани и стана от дъските, които четиримата бяха подпряли върху разни кашони, щайги и кофи, за да им служат за легла.
– Споко – обади се Петър. – Скоро всичко ще свърши и ще излезем навън.
– Ще свърши? Кое ще свърши? – извърна се към него.
– Нека мине най-лошото. Ако полюсите на земята действително са се разместили, както казват, значи сигурно навсякъде има могъщи земетресения.
– Аз нищо не усещам – обади се изпод одеялото Деница.
– Това е защото мазето е под земята – замислено каза Димитър. – Колкото е по-надълбоко човек, толкова по-малко се усещат земетресенията. Само си представям какъв е ужас навън...
– Ужас? – подвикна Ани. – А тая дупка не е ли истински ужас? Пък и не значи, че няма да умрем. Може би няма да сме сред първите, но когато излезем не се знае какво ще заварим. Всичко ще е разрушено, ще бъде затрупано с пепел от вулкани или дори лава... тогава направо си умираме, ама бавно и мъчително!
– Хайде-е-е... само ден откакто сме тук, а момичетата не издържат вече! – изпуфтя Димитър. – Знаеш ли, Ани, колко пъти хора са преживявали това, което преживяваме сега ние? Колко войници са лежали в окопите с дни, или като военнопленници... ами затворниците?
– Зная, ама те са били войници и затворници. А ние? Какво ще правим, когато излезем оттук? Ами ако сме последните хора на земята?
– Я стига! – ядоса се момчето, но Ани го изгледа отвисоко и то продължи по-кротко: – За какво се тревожиш пък сега? До вчера хленчеше, че ще умреш съвсем млада, а сега пък мрънкаш, че ще останеш последният човек!
– Ами мрънка ми се! Мрънка ми се, защото не искам нито едното, нито другото!
– Спрете! – изправи се Петър, неловко прегърна Ани през рамото и я дръпна да седне до него. – Това чакане е гадно, но трябва да сме силни.
Изглеждаше по-уверен от другите. Ани се притисна към него, а Димитър се отказа от спора с по-едрия му приятел.
– Хайде да играем на някаква игра – продължи Петър. – Нека всеки разкаже какво ще прави, когато излезе оттук.
– Първото, което ще направя, е да се изкъпя – размърда се Деница. – Цялата съм в прахоляк!
– Войниците са воювали със седмици без да могат да се изкъпят или нахранят като хората – подхвана Димитър. – Тежко на света, ако разчита на лигли като вас...
– Хей, я по-кротко! – Деница се надигна и се навъси. – Светът изобщо не разчита на нас, ясно ли ти е? Разчита на онези отвън: лекари, пожарникари, военни, които евакуират хората или се опитват да ги спасят! Като знаеш толкова, ти защо не остана навън да се правиш на войник ами се скри тук?
– Няма никакво геройство в това да умреш без причина! – повдигна рамене Димитър. – Когато отмине най-страшното тогава ще дам всичко от себе си...
– Виж го ти, готино е да имаш избор нали? – ухили се Деница, бръкна в кашона с провизии, който бяха домъкнали и отвори пакет бисквити.
– Ами че всички имаха избор, само че хем приказваха за края на света, хем не правеха нищо, за да се спасят!
– Само като си помисля, че родителите ми са някъде там...
– Стига, Ани, успокой се – обади се Петър. – Може пък и те да са се скрили някъде... а ти – изгледа отново другото момче – вземи и млъкни най-накрая!
– Добре де, добре – Димитър избута в ъгъла някакъв плик с парцали и също се пресегна към пакета с бисквити.
– Аз бих се разходила сред природата – подхвана след малко Ани. – Бих се попекла на слънчевите лъчи, да се полюбувам на залеза, да се порадвам на вятъра...
Четиримата се отпуснаха по дъските и замълчаха омърлушени.
– Ами ако бъркаме? – повдигна глава Деница и огледа околните.
Димитър отново бе подхванал да дращи по прашния, бетонен под, Петър внимателно галеше по гърба Ани, която бе обхванала глава с ръце, подпряни на коленете й.
– Ако когато излезем заварим само метри сняг или пепел, както гледах в един филм за някакъв град в Древен Рим и няма ни едно живо същество? Ако слънцето е скрито зад облаци от прах и е тъмно и студено, няма електричество, нито храна?
– Що не млъкнеш, Деницо? – изръмжа Димитър и вирна глава към крушката на стената. – Не виждаш ли, че има ток? Значи централите работят.
– Добре де, а какво означава край на света според теб? – изгледа го тя. – Ще умрат хората, ще умре всичко живо, ще изчезне планетата?
– Да не говорим че ако планетата оцелее, както и повечето хора, това няма да е чак край – додаде Петър.
– На кого му пука за другите и за света! Като гледам май всеки се е загрижил само за собствения си край... – махна с ръка Ани. – Само дано нашите са добре...
Тя подсмъркна и една сълза се търкулна по лицето й.
– Хайде, стига – подскочи Деница, седна до нея и я прегърна.
– Чудя се дали пък не трябваше да оставим знак, че сме тук, ако някой оцелее, да може да ни намери... – промърмори Петър.
– Да бе – захвърли клечката Димитър. – Не виждаш ли, че всички бяха още по-объркани? Само за края на света приказваха, уж се майтапеха, ама май много-много не знаеха какво да правят, а то си е сериозно. По новините...
Крушката над вратата на мазето угасна. Настана тишина. Някой се размърда.
– Хей, ка-какво с-става?
– Аз съм, Ани – разнесе се гласът на Петър. – Опитвам се да намеря ключа.
– Светът свърши – прошепна Деница.
– Стига глупости, нали сме живи? Значи светът не е свършил – обади се Димитър. – Явно токът е спрял.
– Дали да не излезем? – хлипаше Ани? – Страх ме е...
– И мен... – пригласяше й тихо Деница. – Това е краят, това е краят... ще умрем...
– Не искам светът да свършва, не искам да умрем, не искам никой да умира...
– Спокойно, спокойно – обади се Петър – все още сме тук, хайде да се съберем един до друг.
Четиримата седнаха на пода опрели гърбовете си.
– Престанете! И какво като умрем? Хиляди герои са умирали по бойните полета, да не би на тях да им се е умирало? Хората умират и ние ще умрем, голяма работа! То, цял свят умира, те-е-е... лигли!
– Млъкни веднага! – кресна Петър и последва бутаница в тъмното.
– Пусни ме бе! – развика се Димитър. – Добре де, млъкв...
– Какво беше това?
– И аз чух нещо, Ани...
Вкопчиха се един в друг, докато от вън, по коридора към мазето се приближаваха тежки стъпки. Бравата изщрака и в тъмния контур на касата се очерта сянка. Блесна светлина от фенер, тъмната фигура постоя секунда или минута – не можаха да разберат – сетне се извърна и се провикна:
– Намерихме ги! Тук са!
Последва тупурдия, разнесе се глъчка.
– Здрави ли са – крещеше женски глас.
– Мамо...
– Ани! Детенцето ми!
Непознатият се отмести, в лъча светлина влетя стройна женска фигура и прегърна здраво момичето. Зад нея сърдити и радостни гласове се смесваха, четиримата дочуваха тези на родителите си.
– Какво правите тук бе, хаймани! – изрева бащата на Петър. – Цял ден ви търсим! Какво ли не ни мина през главата!
– Ами... нали... таковата... – сви се момчето – краят на света... та...
– Абе какъв край на света – хвана го за ухото баща му, сетне го прегърна.
– Ами нали казахте, че ще свърши света – подхвана Деница – че земята ще се наклони и ще настанат катаклизми, та решихме да се скрием...
– Това бяха само глупави теории с които се шегувахме бе, деца! – обади се друг мъж – Ама като по цял ден четете глупостите в интернет и зяпате новините без да мислите, така ще е! Марш вкъщи, че майките ви полудяха!
Навън ги посрещна цяла група съседи.
– Какво ли не им щуква в главите на тия, днешните дечурлига – коментираха хората. – Ама то е така, с тия компютри и тая телевизия... на тяхната възраст по цял ден ритахме топка и карахме колела, а те...
Четиримата излязоха и макар страхът от края на света да бе заменен от страха от белята, с облекчение вдъхнаха ледения, мъглив въздух на нощта.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Авторски разкази на Филип Данчев