Смътно си спомям старата ни фамилна къща в Кършияка. Бях тригодишен, когато я събориха. Но доскоро сънувах апартамента, с който я заменихме, в култовия Кючук Париж. Като в нямо кино, но цветно и с удивителни подробности, се редуваха в съня ми шарките на килима, радиограмофона, грамаден колкото пиано, ръчната шевна машина, голямата порцеланова риба, саксиите по ъглите и дори джунджуриите по овехтелите ученически чекмеджета.
На пръв поглед, нищо чудно. Там съм израсъл и изживял почти целия си съзнателен досега живот. Там съм будувал нощем, унесен в младежки въжделения и съм проспивал денем времето за писане на домашни. Там съм канел първите си гости и провеждал първите си купони. Слушал съм тонове музика, репетирал съм с часове любимите ми музикални инструменти и съм изчел една конюшня книги. Извършил съм първите си пакости, а и някои от последните, ха-ха... Там съм развивал детското си въображение, превръщайки жилищния интериор в декор за всякакви приключения и съм стоял в захлас върху сивата акумулираща печка под прозореца, наблюдавайки до премала улицата, околните сгради и пъстрия човешки калейдоскоп. Там, някъде, имах и истински, хартиен калейдоскоп, колекция от пластмасови индианци и още куп свидни на детството ми предмети. И пак там... си нямах множество неща, които тогава толкова ми се искаше да притежавам. Там съчинявах първите си момчешки стихове и преодолявах първите си човешки страхове. Там се научих да боядисвам стени, да завинтвам контакти, да опъвам тапети и да монтирам кухненски вратички. По-късно, там прибирах първите си изкарани пари, а наоколо паркирах първите си подкарани коли. Отново там, за пръв път смених бебешки памперс, там приспивах сина си и се боричках с него, там той проходи и произнесе първите си думи и там се завръщах, винаги, когато... Май се увлякох. Не съм сантиментален и никога не съм бил. Напротив. Просто някаква неосъзната, остатъчна и ненужна носталгия по тая нищо и никаква панелка. Тромава, нефункционална, старомодна и, откровено казано, грозна. А ако се наложи отново да се нанасям в подобна! Всъщност, защо не? Нали и сега вътре живеят хора и изглежда, са се устроили добре. Санировка, дограма, облицовка на входната врата. Кой ги знае, те пък в какво са живели дотогава. Дали е била скромна селска къщица, или пък гиздав провинциален имот в центъра на някое градче, останало без поминък. Или обратното. Така или иначе, застарялата обител продължава полезния си живот. Още работи, дето се вика. И без мен. Пък аз я сънувам. Посещавам я насън. И я виждам красавица. А тя ми намига, уютна, топла и безкористно отзивчива. Каквато винаги съм я чувствал и наяве, до момента, в който си тръгнах. „Безмълвната стара бърлога, напусната някога с вяра, че в нея докрай ще отекват прощалните стъпки на звяра”.