автор: samotnik

- Да, сериозен проблем – потвърди Славея. – Общ, не само мой.
Венци Русев не искаше изобщо да говори с него, но Златанов бе твърде настоятелен. След смъртта на професора, Венци се бе покрил и по всякакъв начин се стараеше да избягва контакт.
Досега не се бе замесвал в убийство. Не можеше да повярва как се обърка всичко. В началото бе лесно – вършеше малки услуги на Златанов - предупреждаваше го, когато се планираха проверки или акции, покриваше дребните издънки. Няколко пъти бе разпоредил задържането на конкурентни групи, които опитваха да действат самостоятелно. Неусетно се оказа въвлечен в организацията на Славея, без да може да се измъкне, дори и да искаше. Златанов плащаше добре наистина, но изискваше твърде много. Нещата стигнаха дотам, че Венци бе принуден да изпълнява всяка негова прищявка, тъй като Славея го държеше в ръцете си.
Убийството на професор Николов го отрезви и той реши да прекрати всякакви връзки със Златанов. До момента, в който онзи му се обади. Разбираше колко дълбоко е загазил, но въпреки това се бореше.
- И какво да направя аз? Имаш си проблем, решавай си го! – отпуснато каза Венци и се облегна назад в стола. Бе притеснен, но с нищо не се издаваше.
- Не ми говори така! – повиши тон Славея. – Проблемът е твой, ти беше там, ти уби професора!
- Не, не, не – размаха бавно показалец Русев. – Не можеш да ме замесиш в това. Твоите малоумни горили бяха тези, които решиха да го режат.
Златанов вдигна рамене и се облегна назад в стола си.
- Да, да... точно така, наистина – примирено каза той и се усмихна мазно - А кой седеше с тях и задаваше въпросите? Кой им каза как да влязат в хотела? Кой върза Николов?
Въпросите удряха един след друг в лицето на Венци. Той много добре разбираше в какво се бе забъркал – в крайна сметка това му бе професията, но опитваше отчаян блъф. Най-добрата защита бе атаката.
- Не можеш да ме изнудваш, защото аз действах по твоя заповед. Освен това нищо не съм пипнал. Ти си и поръчител и извършител.
Славея се наведе към него и сложи ръка върху рамото му. Погледна го със свити очи и заговори тихо.
- Така е, аз съм замесен. Ако истината излезе наяве, може би ще лежа – пръстите на тежката му длан започнаха да мачкат мускулите на кокалестото рамо. – Аз съм лежал в пандиза вече, нали знаеш?
Венци го погледна без да реагира.
- Ти лежал ли си? – продължи да стиска все по-силно Златанов. – Знаеш ли колко приятно ще ни бъде. Аз и ти. Заедно. За много дълго. Знаеш ли какво се случва на такива като теб, когато попаднат в пандиза? Много весело си прекарват.
Пръстите му се впиваха в рамото на Венци и му причиняваха остра болка. Той опита да се изплъзне от хватката, но Славея го хвана за ухото с другата си ръка. Започна да го опъва и върти.
- Но ти няма за какво да се безпокоиш, аз ще те пазя. Нали сме приятели, а?
Устните му бяха отворени в усмивка, но свинските му очички гледаха студено.
- Вършим си услуги, помагаме си. Само от време на време ще те пускам да някой мангал – с престорена тъга продължи той. - Няма как, с тях също трябва да съм приятел, но те не са лоши хора. Чудесно ще бъде, какво ще кажеш?

***

В компанията, от която Георгиев бе наел кола, не знаеха местонахождението и. Нямаха достатъчно средства за да монтират GPS устройства за следене на всяка машина. Единственото, което разследващ полицай Петков успя да разбере бе, че колата не е върната и все още е в Георгиев.
Справката за телефоните, или по-скоро на това кой ги бе проверявал преди смъртта на професора, удари на камък. Системата на мобилния оператор не пазеше данните, макар да се изискваше документация, която съпровожда и доказва необходимостта от проверката. Процедурата по издаване на заповед бе тромава и изискваше разрешения от прокурор и съдия. Очевидно който и да я бе разпоредил не искаше да оставя следи и имаше възможността да го направи.
Не бяха много хората с такива възможности, до един от системата на полицията. За съжаление, Петков не бе един от тях и трябваше да следва правилата, колкото и да не му харесваше.
Остави проблема назад, докато реши как да продължи и се концентрира върху другите дела, които го затрупваха.

***

- А онази жена от фреските в храма? Нали каза, че е Голямата Майка, главната богиня на Кабирите.
- Да, какво за нея?
- Ако всичко нарисувано е истинско, значи и жената е истинска и ритуалът завършва с ... хм... акт.
- Е, сигурно всяка жена може да свърши работа – погледна го косо Боряна.
Сега бе ред на Петър да се изчерви.
- Е, да де, но не трябва ли да е богиня, за да е пълноценен ритуала?
- Ех, Пете – усмихна се тя, - не си ли разбрал още, че всяка жена е богиня...
- Ха-ха-ха, обгрижвана от съответните ритуали, нали? Защо ли се чувствам чудесно като заклет атеист? - засмя се в отговор той и допълни – Има и друго. Видя ли онзи с меча, който бе насочен към гърдите на човека с превръзката на очите?
- Видях го.
- Май после в купата, онова, което пиеха с богинята не беше вино...
- Да, така е – потвърди Боряна. – Пък и грифона на дъното на купата е показателен.
- Какво имаш предвид?
- Грифонът разкъсва сърна, посланието тук е директно. Пречистване чрез символична смърт, която трябва да приемеш смирен, с пълна вяра в богинята. Навярно има и някакви изпитания, през които да се премине.
- И да пиеш кръвта си?
Боряна вдигна рамене.
- Кой знае, може и да е част от изпитанията. Или да не го разбираме правилно.
Петър разбираше донякъде символиката, но актът на пиене на човешка кръв го озадачаваше. Не помнеше да е чувал за човешки жертвоприношения в древните траки. Като изключим робите и жените, погребвани с владетеля, разбира се, но те се осъществяваха за да придружат мъртвия в неговия задгробен живот. Не бяха жертвани като дар към боговете.
- Хм, да пият кръв... Не е ли малко варварско, не знаех, че траките са практикували човешки жертвоприношения – усъмни се той. – Че и канибализъм...
- О, да, дори съвсем директни. Отново са отнесени към Залмоксис и философията му – възрази Боряна. - Много неприятни са били – веднъж на пет години са избирали пратеник до бога - в случая Залмоксис - и са го хвърляли към трима воини, държащи копия, така че сам да се набоде. При това, ако не е умирал веднага, са оставали много разочаровани, тъй като за тях това е означавало, че боговете не искат да приемат пратениците. Затова са пращали нов.
- Гадничко.
- Да, но пък от друга страна изразява вярата в задгробния живот, поне в колективния и израз – обясни Боряна.
- Какъв колективен израз?
- Като цяло неговото учение е форма на тракийския орфизъм, въпреки че религията на траките е имала две проявления, едното за аристокрацията и друго за простолюдието. Впрочем Херодот разказва за това, когато описва култовете към Залмоксис. Като онези, с човешкото жертвоприношение - пак той е писал за него.
- Каква е била разликата? – попита Петър.
- Онези, предназначени за аристокрацията са имали посветителен характер. Обгърнати са в мистерии, в по-голямата си част, като от Страбон става ясно, че само най-висшите владетели са имали право да извършват ритуалите.
- Имаш ли представа в какво са се изразявали?
- Не, никой не знае – отвърна Боряна. – Знае се само, че Залмоксис е приемал аристократичния елит в специална пещера, където са били посвещавани в свещеното тайнство на безсмъртието.
Петър я гледаше замислено как рови внимателно в чинията си и подрежда зеленчуците в линия, която после набождаше с вилицата си. Енциклопедичните и знания, а и начина, по който ги представя, го омагьосваше. Нещата сякаш бавно се нареждаха.
- Той, всъщност, е прекарал четири години затворен в пещера, за да докаже безсмъртието си – продължи тя. - С това показва, че е човек, бог и демон, което чудесно се вписва във възприятието на траките за владетелите, едновременно като жреци и царе.
Петър усещаше как умората го завладява и бе на път да и се отдаде. Замисли се над последните думи.
Не помнеше много от древната история на траките, но несъмнено името на Залмоксис му бе познато като един от царете на древното тракийско племе гети, като техен предводител и бог. Нещата, които каза Боряна звучаха интересно и интригуващо, особено в частта си с безсмъртието, което Залмоксис е проповядвал. По онова време идеята за прераждането не е съществувала и душата се е приемала като крайна форма на съществуване. В тази връзка, безсмъртието и е било стъпка напред към вечността и обожествяването.
От друга страна оставаше с впечатление, че действията на Залмоксис не преследват безсмъртието на душата, а на единството тяло-душа. Бегло помнеше, че е организирал бурни пиршества, по време на които заедно с последователите си са изпадали в алкохолен делириум, търсейки просветление. Някак не се връзваше с идеята за безсмъртна душа. Онзи момент с четирите години в пещерата, съвсем го объркваше. Защо ще доказва безсмъртието на тялото по такъв начин, ако целта е душата? Несъзнателно направи аналогия с възкресението на Исус, което доказваше разделението на тленното тяло от душата. В случая със Залмоксис сякаш не ставаше въпрос за това.
Опитваше се да нареди пъзела докрай. Мислите му се насочиха към мистериите на Кабирите и онова, което вече бяха научили. Усещането, че има скрита връзка, която му убягва, не му даваше мира.
- Боре, Кабирските мистерии и учението на Залмоксис са свързани, нали?
- Ами да, какво те учудва? – обърна глава към него Боряна. – Нали ти казах, че е бил посветен. Нормално е да има отражение върху неговата философия.
- Това, че попаднахме на храм, който явно изразява тайна част от космогонията на траките, неизвестна досега - Петър подбираше думите си внимателно. - Възможно ли е това, което видяхме да е всъщност онзи таен ритуал, който Залмоксис е провеждал с висшата аристокрация? Адаптирана версия на Кабирските мистерии, един вид.
Боряна отпи глътка вода от прозрачната чаша и замислено отговори.
- Да... защо не. Аз също мислех за тези неща, но не съм съвсем сигурна в изводите. Голямата Майка е почитана от траките, но тя изразява хтонично-соларния елемент от космогонията им, раждайки Слънцето. В случая не виждам връзката с фреските от пещерата и участието и в ритуала. Въпреки, че самата пещера, както и начина, по който се излиза от нея са непосредствена препратка към новото раждане на просветения. Не съм срещала нещо подобно досега.
- Ами ако... – започна Петър, - ако този ритуал е всъщност първообразът на всички други? Затова да е пазен в такава тайна и да са правени копия на съдовете? Именно мистериите на Кабирите да са тайното посвещаване.
Боряна изправи гръб в стола и го погледна.
- Знаеш ли, бегло се сещам за нещо, което Хеланик беше писал – каза тя. – Нещо, което директно казваше, че пътят към безсмъртието минава през тайни обреди, които се наричат мистерии.
Петър се наведе към нея.
- Знае ли се къде се е затворил Залмоксис за четири години?
- Не, разбира се – отвърна тя. – Но има предположения...
- Бакарлъка измежду тях ли е? – прекъсна я той. - Или поне някаква информация да е било в Странджа Планина.
Боряна се облегна отново назад и се усмихна.
- Разбирам какво имаш предвид, но не мисля, че онази пещера е мястото, за което говориш. Тя си беше храм, няма съмнение в това. Освен това отново Страбон казва, че е било в свещената планина Когайон – намира се на територията на днешна Румъния.
Сплете пръсти зад главата си и допълни.
- Обаче може и да не е там.