автор: tata_f1989

Един следобед в края на месец август, аз се разхождах по пустия и самотен плаж. Морето тъгуваше за своите заминали летовници. Небето се мръщеше на отиващото си лято. Черни облаци се разхождаха по небосклона. Нямаше слънце, духаше студен есенен вятър. Гларусите се рееха в небесата, не се чуваха крясаците им, сякаш и те мълчаливо тъгуваха,че си отива лятото.
Вълните тихо се плискаха в камънаите,плачеха.
Пясъчните замъци направени от децата се рушаха, чадърите стърчаха самотни, спасителните постове, самотни стражи, гледаха корабите в далечината. Бавно се спускаше вечерния здрач. Стана ми студено и потърсих топло кътче,но нямаше. Вятърът ме духаше и аз тъгувах с морето и всичко наоколо. Нямаше жива душа край мен. Само студ и мрак като в гробница .Ръчният ми часовник отброяваше минутите до настъпването на есента. Оставаше точно един час, но аз не исках да си тръгвам. Исках още малко време да постоя с летните спомени-тъжните и веселите. Доплака ми се, а нямах никого до себе си в този момент. Исках да продължи лятото,но двете стрелки застанаха на дванайстия нощен час. Заплаках. Мъката ми беше безкрайна. Опитах се да се усмихна,но не успях. Ни един весел спомен не се появи. Само тъжни мисли и борба с мен самата. Различни чувства бушуваха в мен- на радост,отчаяние,любовен вик,но не чут и глуха тишина нарушавана от сирената на фара,служещ за ориентир на пристигащите кораби във варненското пристанище.
Нямаше я топлата мъжка длан,която да ме успокои,нямаше го онзи светъл поглед,който ми даряваше светлината си. Нямаше нищо,абсолютно нищо…