автор: jeck

Така и аз не успях да стъпя на някакъв стабилен фундамент, на някаква вяра за да се задържа и успокоя на работата си в Сливен и да се дисциплинирам. Може би липсата на смисъл в производството, в икономиката е достигала по някакъв субективен път до мен и се е изразявала в тревогата ми, свързана с работата и хората.
По-късно, когато напуснах Сливен и заминах за Пловдив, много съжалявах, че съм изоставил тази си работа, че съм изпуснал възможността да се задържа на това работно място. Мислех, че съм пропуснал шанса да се стабилизирам, да уравновеся психиката и характера си, да изживея по-спокойно живота си. Сгреших ли като не останах на тази работа? Може би тези въпроси за живота назад, изискващи само "да" и само "не" са погрешни от гледна точка на житейска философия.
(Аз много се отклоних, отидох и доста напред... Всъщност бях стигнал в края на работния ден в Сливен...)
През целия ден докато бях ангажиран, Силвия присъстваше до мен като едно идеално момиче. Но сега, когато работния ден отшумяваше, си помислях, че тя е реален човек - сигурно е уморена от деня си, сигурно има трудни моменти, сигурно има нужда да сподели с някого две думи, да се отпусне... Да, хората не бяха "железни" както в моите идеалистични кроежи по време на работния ден.
Всъщност, "много мислех" - както често ми казваше моята прителка в Русе - Веска, както са ми казвали понякога хора, които са ме познавали по-добре, а те май са само момичетата, които са ме обичали.
Така от едната крайност - в другата - все ги умувах нещата... А може би просто трябваше да използувам останалите часове до здрачаване - да излизам в гората, сред Природата, да не изпадам в крайностите на умозрителното мъдруване, а да се разведрявам и успокоявам.
А в несекващия поток на мислите просто се забърквах и накрая просто си представях, че се отпускам, че се успокоявам край един човек - за да спре накрая изтощаващия ход на моите мисли.
Но на следващото утро пак поемах с пълни гърди свежия октомврийски въздух и започвах отново, както си представях, с невидимото присъствие на едно момиче до мен. (Утрините вдъхновяват, мобилизират... Още повече есенните...) Но вечерите, още повече есенните, ми напомняха, че има есен и в живота...
Същият този есенен въздух ме потикваше (след като седмица-две бях избягвал странстванията). да започна пак да пътувам за Пловдив.
Вече беше края на октомври...
Често стигах я до Нова Загора, я до Стара Загора, я до някое село (когато пътувах на стоп) - и си тръгвах обратно - оставах само с компанията на Есента, смирявах се с помощта на Природата и се успокоявах... Една вечер бях стоял дълго на ж. п. гарата в Сливен в колебание дали да тръгна за Пловдив или не, (даже май бях стигнал до Н. Загора и се бях върнал назад - и пак не бях сигурен дали да не тръгна отново...) Накрая как да е успях да тръгна да се прибирам. Вървях по улицата от гарата към центъра. Докосвах кората на кестените, усещах сякаш, че общувам с тези дървета. За дълго се спирах край някое от тях, сякаш очаквах то да ме разбере и да сподели душевното ми колебание и терзание, да облекчи препълнената ми с напрежение душа... Така, за два часа стигнах до центъра (а разстоянието е половин час пешком). Тук, в градинката до изложбената зала, където има една статуя на Орфей с арфа в ръката, (сега статуята е счупена - без ръка и без арфа) бяха разцъфтели розите - октомврийски рози - бели, алени, червени, жълти...
В лекия хлад на нощта те ухаеха и изпълваха с присъствието си въздуха и пространството наоколо... Усетих ги като живи същества... Аз търсех компания, сред която да споделя деликатното си душевно състояние и я почувствах сред розите. Докоснах някои с ръце и вдишах аромата им. Те наистина бяха едно живо присъствие за мен тук, в късния час, в средата на есенната нощ.
В края на октомври Силвия беше вече започнала занятия - беше трудно време за нея, или поне аз така си мислех - все готов да помогна на другите (а всъщност аз бях най-неспокойният, най-притесненият...) Мислех: "Предстои и да свиква с чуждия град... (Но все пак знаех, нали и аз бях минал по тоя път, че после, като свикнеше, нямаше да и се връща в Сливен...) Говорехме по телефона. Аз се стараех да я разведрявам, да я насърчавам, да насърчавам самостоятелността и... Стремежът ми беше да не се чувства зависима от мен, а сама да свикне с новия град и живота си там - пък като се усети на свое място там - и тогава ако се сеща за мен - добре. .
Започнах пак да пътувам, но вече предимно с влак - вече беше ноември и въздухът стана студен. Когато пътувах през работните дни, в средата на седмицата, имахме малко време да се видим ако исках да хвана влака за обратно за да успея да отида на работа през следващия ден. Въпреки недостатъчната ми почивка след тези пътувания, бях редовен на работа, но някак усещах, че оптимистичните ми построения за задържането ми там леко избледняват... Определено потрепервах от късната есен и от човешките отношения около мен, в които търсех повече сърдечност, стремеж към разбиране на другия, порив към душата му... Особено се нуждаех да го усетя с колегите си, но общо взето всички си гледаха живота и не ги преживяваха много-много нещата, не влагаха много чувства (а и работата не е мястото за влагане на чувства). Дето се казва: "Всяка козичка за свойто краченце. " В къщи единственото общуване май бе край масата, на вечеря. Всъщност сядахме, вечеряхме и ставахме от масата без да си кажем дори нещо, с една-две формални приказки, като чужди хора, не усещах никаква сърдечност и там. Веднъж, като стана въпрос за пътуванията ми до Пловдив, мащехата ми подхвърли, че тези пари, дето ги пръскам з път, ако живея и аз в Пловдив, може да ги използуваме (със Силвия е имала впредвид) за концерти, за кино и т. н... Не знам дали тя е осъзнавала каква намеса е това "мнение" в личния ми живот, но... и самият аз се усещах, че съм сякаш вече прехвърлил годините да стоя в тази къща и да бъда част от тяхното семейство. Трябваше да имам вече свое собствено семейство.
(Една вечер, след като изпратих Силвия на влака и се прибрах, иззвъня телефонът, женски глас: "Вальо може ли?", "Да?", "Извинявайте, не се познаваме, но искам да ви помоля да говорите с вашата приятелка да не преследва и да не досажда на брат ми Марио." Помислих, че е станала някаква грешка::"Може би имате някаква грешка, може би бъркате моята приятелка с някоя друга?"- казах. "Не, точно за нея става въпрос."- и след малка пауза: "Много голямо доверие и имате…" - това почти с възхищение към мен…И затвориха отсреща…
Усетих се много грозно. Сякаш някой невидим, анонимен ми бръкна в душата. Всъщност това е неизменното ми усещане от появяването на доноса и клеветата, на кражбата в живота ми…И вече съм си изработил навик да се абстрахирам от тях, да не им посвещавам моя духовна енергия, защото доносът и клеветата са като "черните дупки" в космоса - подведеш ли се, уйдисваш ли им - тази нишка няма свършване…
Прекалено грозно ми прозвуча за да го повтарям на глас пред Силвия. А и усетих за много унизително въобще да става въпрос за това между нас…Реших да удавя тази нечистоплътна намеса в живота ми в себе си…
(По-късно, след 12г. и споменах за това обаждане. Тя беше потресена, че го помня толкова години, пък не съм го споделил дотогава: "Не си ми вярвал. Съмнявал си се в мен… ")