автор: nikoi

Мъжете се събираха за лов.
Чух - лаеха сърцата им пресипнало.
Гората се събуди след любов,
но те не вярваха във тая истина.
Купуваха за кучетата хляб.
Продаваха на себе си надежди.
Отлитнал беше ангелът им слаб.
Подреждаха нещата си прилежно.
Смехът им само беше някак чер
на фона на небето. Аз ги гледах.
Наум се питах кой ще има смелост
да се изправи гол срещу елена.
Гората се протегна. Вятър строг
се втурна през разрошените клони.
И утрото, прободено от рог,
побегна босо пладнето да гони.
Мъжете се събраха. Тъмна глъч
разхвърляха гърлата им по пътя.
Един объркан от шума им лъч
се спря върху камбаната на църквата.
Да мина чаках. За да пресека
кръстовището, на което спряха
готовата да стрелне смърт ръка
и злачният копнеж по кротко щастие.
Мъжете вече тръгнаха. Простря
небето своя син саван прокъсан.
Гората вече сигурно прозря
куршумения аленеещ съсък.
Кошутата дали ще разбере
дърветата защо валят студено?
Аз влязох в храма да запаля свещ
със пламък от очите на елена..