автор: PapurcheMehurche

34

Джани имаше да подава формуляри за детските надбавки на Джейми и освен това не й се бързаше. След час щеше да се види с мъжа от сайта за запознанства.
Не беше нито притеснена, нито изплашена. Само леко развълнувана. Имаше представа как изглежда той от снимките му, уговорката им беше на паркинга пред един хипермаркет. Знаеше и номера на колата му, както и марката Пежо 405.
Джани не бързаше, не очакваше нищо кой знае какво от тази среща. Вярно, той пишеше различно, разсъждаваше на едно твърде високо ниво за участник в сайт за запознанства. Но някак не можеше да възбуди заспалата й сетивност за неща и хора. А и тя беше толкова изморена...
Приближи се бавно към колата му. Номерът отговаряше на този, който й беше дал. Поколеба се за миг и после чу музиката. Сантана. Не може някой нещастник да слуша Сантана! Вече по-уверено приближи. Шофьорската врата беше отворена. Виждаше само крак, обут в сини дънки, и облакътена в дънкова риза ръка на прозореца.
- Здравей! Аз съм Джани. – мъжът я огледа дискретно от глава до пети и слабо се усмихна. – Не чакаш дълго, надявам се!
- Здравей! Приятно ми е да те видя най-накрая. Аз съм Клод. – подаде й ръка и я покани да се качи в колата. – Хайде да се махаме оттук.
- Къде ще ходим? – Джани се настани на седалката внимателно заради все още болезнените шевове на десния си крак.
- Обядвах в едно прекрасно заведение. Искам да те заведа там.
- Добре, да тръгваме тогава.
Замълчаха, загледани в потока от коли пред тях. Тя дискретно проучаваше профила му, но не искаше да се съсредоточава по-дълго върху него. На пръв поглед установи, че не е неин тип мъж. В никакъв случай. Но това не означаваше, че трябва да е груба и невъзпитана. Ще изпием по едно питие и ще се прибера вкъщи. Нищо няма да ми стане! Взела това решение, вече по-спокойно се отпусна на седалката.
- Музиката...харесва ми. Напомня ми за Испания. А това май ще си остане несподелената ми любов.
- Обичам Сантана, харесвам и фламенкото.
- Фламенкото е непознато тук. Много са малко хората, които биха разбрали какво е тази музика. В нея има толкова огън и толкова мъка, че сърцето може да ти се скъса. А кой ли има сърце пък да го проумее. Живеем в трудно време, когато оцеляваме, а не чувстваме. И затова всичко става различно, по-скоро вяло и сиво.
- Джани, животът е такъв, какъвто си го направим. Всеки може да избира. Стига обаче да иска!
- Прав си. Мога ли да те наричам Клод?
Той само й кимна, защото паркираше колата на паркинга пред заведението. Джани познаваше мястото, но не беше идвала тук от много време. А и не гореше от желание да излиза след всичко, което преживяваше. Затвори вратата и зяпна от почуда. Мъжът сваляше инвалидна количка от задната седалка. Знаеше, че е имал някакви травми и някакви здравословни проблеми, но чак това. Беше достатъчно тактична, за да пита каквото и да било. Но определено това си беше шок. Мъжът умело и без никакво притеснение разтвори количката. Явно беше, че дълго време я има и е свикнал с нея. Джани заби поглед някъде настрани, за да успее да овладее объркването си от този факт. О,боже, ще се побъркам!
- Джани, това е за теб. Заповядай. – мъжът й подаде роза с безумно дълга дръжка.
- Благодаря. Много е хубава. – още една изненада, тя само погали листенцата на красивата пъпка и му се усмихна. – Изненада ме, но приятно.
Клод не коментира нищо. Просто поведе инвалидната количка пред себе си и с жест я прикани да се движи до него. Настаниха се на приятна масичка, близо до малка градина с добре поддържана трева и хубави цветя.
- Харесва ли ти тук?
- Да, много е приятно. В града сме, а сякаш съм далече. Много е хубаво. Идвала съм тук и преди, но не помня точно кога. А и всичко тук доста се е променило.
- Аз имам няколко любими места. Живял съм в твоя град преди, после 30 години в столицата. Преди няколко месеца се върнах в къщата на дядо ми на село. Градският живот не ми понася. Сега имам много работа по къщата, преустройвам, ремонтирам, но става добре. И съм далеч от простотията и суетата на големия град.
- То от това е най-трудно да се избяга. Аз самата понякога се изморявам безкрайно от абсурдите, които гледам по улиците и изобщо. Но живеем в такова време и трябва или да се приспособим, или да се оставим да се измъчваме от абсурдите. Но още не знам как става точно. Знам кое е по-лесно, но пък не ми харесва.
Сервитьорът прекъсна разговора им. Джани си поръча водка с портокалов сок, а той бира с кашкавалчета „Орли”. Оглеждаше я постоянно, но не нагло и не с основен обект за фиксиране големите й гърди, подаващи се дръзко от деколтето. Това я успокои и й хареса. В погледа му имаше някаква странна топлина и в същото време като на вълни прииждаха следи от някакви болки. Тя не можеше да прецени дали е физическа болка или незараснали белези от тежки рани по душата. Самата тя имаше тези рани и усещаше без думи вкуса на подобна болка. Горчив вкус! Отметна косата си назад с привичния си жест, за да отхвърли разсъжденията си за по-късно, когато остане сама, и се загледа в розата, поставена в кристална ваза на масата. Клод явно следеше погледа й.
- Розата е от моята градина. Беше най-красивата и ми се прииска да ти я донеса.
- Беше много мило, благодаря ти. Обожавам обаче бели рози. Не знам защо. Просто бели. И жълти лалета и нарциси. Ако можех да си го позволя, щях да имам винаги такива цветя вкъщи.
- Каза, че живееш със сина си?
- Да, имам голям апартамент, но сме си само двамата с Джейми. Много ми е трудно понякога. Но се справям горе-долу.
- Разбирам те. Аз ти писах, че имам дъщеря. Почти на 20 години е. Учи кино в Америка. Много ми липсва. Но си пишем писма в нета всеки ден. Не е същото като да е тук, но поне знаем и двамата какво ни се случва. В последните години живеем двамата с нея. Майка й изобщо не се вълнува от дъщеря си.
- Не мога да повярвам! Знам, че има такива мъже. Моят е от тази категория. Но за жени – Джани запали цигара – мислех си, че ни е заложено някак по рождение да бъдем майки. Май не е така при всички.
- Със сигурност не е. А и хората се променят.
- Не съм сигурна в това. Май по-скоро хората са или добри, или лоши. Това предопределя поведението им завинаги. Това влияе и на мисленето им, дори може да предначертае действията им.
- Може и да не е толкова просто. А може и да е още по-просто. – Клод запали цигарата й и продължи – Аз все още не мога да разбера как моята жена се превърна в друг човек.
- Защо? Какво се случи? Ако не е твърде нагло да питам.
- Не е нагло. Завършил съм международни икономически отношения, преди това английска гимназия. Започнах работа във Външнотърговския отдел на националната банка. Отговарях за обслужването на външния дълг. И беше нормално да си намеря жена. А и вече ми беше време за това. И я намерих. Избрах си точно каквато исках – висока, слаба, с дълги крака. Беше много хубава. Учеше филология. Дойде ми в къщата с едно палтенце и еснафския манталитет на малкия град. Но това нямаше значение. Аз я обичах. Роди ми дете, е, с триста зора, но го роди. Казах ти, че дъщеря ми е близо 20-годишна. Първите години нещата вървяха някак. После всичко се промени. Тя няколко пъти не се прибра за цяла нощ вкъщи. А аз стоях и я чаках. После замина с детето в Италия – беше си намерила своя Роберто или Ромео. Аз имах бизнес с него. Е, изкарах пари от това, но... Както и да е. Когато тръгна да се прибира вкъщи, междувременно отношенията й с него се бяха влошили, аз сякаш с тялото си усещах отровата й. И така. После се разболях. Бях на 39 години, когато ме пенсионираха по болест и ми връчиха отличителните знаци – инвалидна количка и етикета инвалид. Радвам се, че все пак успях да проходя отново. И сега съм това, което съм.
- Аз, Клод, не знам какво да кажа. Описа го с няколко изречения. Но сигурно е било болка и борба. Самата аз съм минала през много болки и борби и те разбирам отлично. Съжалявам, че си минал през това. Понякога си мисля дали има смисъл всичко. Казват, че което не ни убива, ни прави по-силни. Но вече не ми се иска да съм силна. Много ми дойде от всичко.
Сервитьорът донесе още лед на масата и почисти пепелника. Появата му прекъсна този невикан поток от мисли за миналото. Джани беше свикнала на всякакви истории от страна на мъжете. Всички си избираха роля и модел на поведение и така атакуваха жените. Обикновено хващаше играта им още преди реално да е започнала. Ако имаше време и настроение, играеше. В повечето случаи обаче си тръгваше, без да дава обяснения и да си губи времето. Но имаше нещо различно в този мъж. Огледа го отново. Пиеше бирата си с удоволствие и в същото време сякаш искаше да е на някое друго място. Беше странен – това със сигурност. Но имаше някаква тиха болка и много силно крещяща искреност в думите му. Това я задържа. Имаше нещо повече от посребрената му коса, изморени очи и фини бръчици по лицето. Имаше дори нещо повече от инвалидната количка, която не се вписваше в образа на човек, който е имал силата и характера да премине изпитанията на времето и да надскочи собствените си болки. Погледна го още веднъж, между синкавите кълбета цигарен дим. Точно в този момент той засече погледа й. Постояха така. Все едно душите им си говореха, независимо, че устните стояха застинали в опит за усмивка. Тя разтърси косата си, изтръска цигарата в пепелника и отново впери очи. Неговите бяха кафяви, нищо особено, но в тях имаше топлина. Улови тази топлина отново и леко му се усмихна.
- Беше ми писала, че си живяла в Испания.
- Да. Първия път работех там, после се наложи да преживея една животоспасяваща операция там. Но не ми се говори за това.
- Разкажи ми за фламенкото и за биковете. Пътувал съм из целия свят, но в Испания не съм ходил. Представата ми е от книгите на Хемингуей – Памплона, кориди, тореадори...
- Испания е много повече от това. Всъщност нямам представа как може човек да отиде там и да не загуби сърцето си. За мен всеки сблъсък с нещо испанско, всяка мисъл за там, всеки спомен, всичко е много важно. Обожавам тази музика, обожавам езика и културата на тази страна. Бих се върнала отново. И бих се връщала там винаги и винаги, но не сама. Искам да споделя тази любов с някой до себе си. Но това също е в графата „невъзможно”.
- Защо?
- Защото нещата просто или се случват, или не. И защото вече май не вярвам особено в нищо. И защото – Джани снижи гласа си до глух шепот – няма да стане никога. И май е крайно време да спра да вярвам в приказки. Защото моите не свършват добре.
- Никой не знае какво му предстои. Не се отчайвай за нищо. Махаш с ръка и даваш напред, не е толкова трудно.
- Ти така ли правиш, Клод?
- Понякога. Понякога мисля с часове какво да направя, но често давам импулсивно и каквото стане – стане.
Звънът на мобилния й телефон прекъсна разговора им. Джани затвори капачето на телефона и се обърна към него:
- Клод, беше синът ми. Време е да тръгвам. Не е свикнал да стои сам, а времето върви тази вечер по-бързо, отколкото го усещам.
- Добре, ще оправя сметката и ще те закарам до вас.
Джани застана близо до колата му и мълчаливо го изчака. Беше доста объркана от тази среща, първоначалният й импулс беше да избяга, но нещо успя да я задържи няколко часа на масата и в неговата компания.
Обратният път беше изпълнен изцяло с указанията й как да стигне до дома й. Клод спря пред входа на блока и слезе от колата да я изпрати. Подаде й ръка и понечи да я целуне по бузата за довиждане. Но някак онази болка и топлина в очите му задържа за миг погледа й и Джани не успя да поднесе бузата си за приятелска целувка. Някак сами и противно на всякаква воля и логика устните им се намериха. Отначало плахо като нежно докосване. И после вече по-устремено и ненаситно. Не знаеха колко време стояха така, облегнати на една колона пред входа. Целувките им бяха жажда. Все още не знаеха нищо един за друг. Тя дори нямаше намерение да се вижда повече с този мъж. А сега стоеше в прегръдката му и отговаряше на целувките му. И някаква луда възбуда пулсираше по пътя от устните до слабините й и обратно. Усещаше и неговата възбуда. Игра на сетивата, без разум, без въпроси. Просто игра.
Осветлението във входа се включи и някаква съседка премина с кимване покрай тях. Джани само констатира наум, че няма начин най-голямата клюкарка на блока да не мине точно сега и да я види в ръцете на някакъв мъж. Но отпъди мисълта като досадна мушица и продължи да целува високия мъж.
Малко преди да извършат някоя истинска тийнейджърска щуротия, точно пред входа, Клод успя да я отдели от себе си и да си кажат лека нощ. Обеща да й звънне.
Джани изтича до асансьора, без повече сбогувания, наложи си да постои няколко минутки пред вратата на апартамента си, за да се овладее. Джейми я чакаше и тя не можеше да покаже пред него необяснимата възбуда, която без малко да я отнесе нанякъде.
Поговори с детето си за училището, прегледа набързо домашните му и се приготвиха за лягане. Джани спа неспокойно. Един висок мъж постоянно идваше в съня й, а някъде отдалеч се чуваха страстните напеви на фламенкото.

Джани си наля кафе и се огледа. Джейми беше отишъл на училище, в апартамента се чуваше единствено тиктакането на стенния часовник. Противно тихо! Взе цигарите си и се настани на дивана в хола. Пусна телевизора за компания и си запали. Чувстваше неприятна болка ниско долу в корема си. Винаги ставаше така, когато не успяваше да намери удовлетворение за сексуалната си енергия. А възбудата от предишната вечер беше достатъчно силна. Равна на болката? Не, по-силна. Много по-силна.
Опита да си припомни разговора от предишната вечер. Беше й приятно. Определено този мъж беше по-различен от обичайните претенденти. В него имаше интелект, изтънчена ирония, някакъв чар, който й напомняше за дядо й – нейният най-важен човек в живота, скрита воля или сила, топлина и болка. Имаше и още много неща, но тя отказа да ги анализира в момента. Не знаеше какво ще излезе от тази история. Реши да опита, за да разбере. Хвърли пепелника и пренесе в бокса празната чаша от кафе. Пусна душа. Имаше нужда да се поосвежи, защото в ранния следобед й предстоеше среща с приятелката й. Силвия се върна завинаги от Дубай. Имаха толкова много неща да си кажат. Месеци наред поддържаха връзка само с писма на електронните си пощи и sms-и. А бяха много близки преди заминаването й.

Джани слушаше с интерес разказа на Силвия за месеците, в които беше стюардеса в чужбина. Изпитваше известно удовлетворение от това, че приятелката й беше доволна. Все пак Джани я подкрепи безрезервно за заминаването. А за Силвия това не беше лесен избор. Тъкмо беше почнала да разказва колко беден и труден е животът тук все още, когато Клод й позвъни с предложение. Искаше да я вземе тази вечер, за да му гостува в дома му. Джани първоначално отказа, защото имаше родителска среща, а и не можеше да остави Джейми сам. Но Клод реагира почти мигновено с контрапредложение – да му гостуват и двамата. На това нямаше вече какво да каже и прие, без особено да се замисля.
Силвия я гледаше с усмивка:
- Охо, все същата си си, Джан! Нов обожател?
- Ами! Не точно. И аз не знам какъв се явява в моите изцяло объркани истории. Случиха се много неща. След операцията сякаш животът ми съвсем се заплете. Нищо не вървеше както трябва. Бях без работа, без пари. Остана ми единствен смисъл да продължа напред – детето. А единствено Тед ми беше силата. Но и с него всичко се обърка. Писала съм ти за всичко това.
- Да, знам. Съжалявам, че с него нещата завършиха по този начин. Но аз не го харесвах особено от самото начало. И все се чудих как може жена като теб дори за малко да си губи времето с него. Но да не го обсъждаме, няма смисъл.
- Вече наистина няма смисъл. Но това, което стана с него, така ме запъти надолу, че не мога да ти опиша. Каквото и да подхвана, все надолу. И то защото не успях да се преборя със себе си. Твърде много време живях с любовта и болката. И това слагаше отпечатък върху всичко. Сякаш се въртя в един и същи кошмар постоянно. – Джани запали нова цигара – А нищо и никога не би се променило. Просто не знам как да спра с това.
- Още го обичаш, нали?
- Да. Опитвам да го изтрия от спомените си, но нищо не става. И в същото време се мъча да започна някак отначало. Не знам докъде ще я докарам с поредния опит.
- Чудя ти се наистина. Винаги си имала възможности за избор. Не можеш да се оплачеш от липсата на мъже в живота ти. Винаги има някой, стига само да поискаш. Не разбирам защо точно Тед.
- Не знам, Силвия. Нямам отговор на това. Просто така е писано, знам ли и аз.
- И докога ще я караш така?
- Не знам. Опитвам да променя нещата. Опитвам дори да го намразя. Знаеш, че в началото на месеца ме оперираха от тромбофлебит, нали? Той дори не дойде да ме види в болницата.
- Ами това се нарича селска простотия или да кажа тотална простотия!
- Иначе съобщения и обаждания по телефона-колкото искаш. Но това никак не ме топли. Просто имах нужда да дойде за малко. Не ми трябват нито китки, нито задължителните за болницата плодове и натурални сокове. Имах нужда само да ме гушне за малко.
- Джани, остави това! Той е губещият. И дано го знае. Дано знае, че никога няма да срещне жена като теб. И ми идва да му пожелая много лоши неща, но няма да го направя. Ние не сме лоши, нали?
- Не, не сме. Макар че понякога ми се иска да бъда една зла кучка. Може би ще се живее по-лесно така.
- А този, който сега ти звънна? Нищо не казваш.
- Ами записах се в един сайт за запознанства. Трябваше нещо да направя – опит за промяна. И се запознахме там. Снощи излизахме. После се поцелувахме и това е.
- Готин ли е?
- Не знам какво да ти кажа. Много е възрастен. По-голям е от мен с цели 18 години. Даже съм любопитна дали мъж на неговата възраст изобщо може да прави секс.
- Е, това лесно можеш да го провериш – Силвия й намигна.
- Да, това е най-лесното. Иначе е интересен и изглежда свестен. Но нито е мой тип мъж, нито имам настроение да се занимавам особено с него.
- Нищо не ти пречи да му дадеш малък шанс и да видиш какво ще стане. Ако не ти е кеф, винаги можеш да го разкараш.
- Така е. А и изобщо не сме говорили за варианти с него. Нищо за връзки и подобни. Аз и без това не съм за такива неща.
- Не се насилвай тогава. Ако ти е забавно, забавлявай се с него. Ако не – да си ходи и толкова.
- Ще видим какво ще стане. А сега е време да тръгвам. Имам родителска среща, а искам да се пооправя – нали ще ходим на гости на Клод с детето.
- Клод?
- Така се казва интернетната звезда.
Тръгнаха си засмяни и след поредица от съвети и обещания да се видят съвсем скоро и за по-дълго.

Джани едва издържа 2-та часа родителска среща. Беше толкова скучно и превзето, основната работа се свеждаше отново до парите, които родителите трябваше да съберат за едно или друго.
Джейми я чакаше пред училището. Прибраха се заедно и Джани му разказа къде ще ходят тази вечер. Детето не беше особено очаровано от перспективата да прекара вечерта в някаква селска къща, но все пак се преоблече и се подготви за гостуването.

Клод ги взе в уговореното време. Беше тъмно и той насочи вниманието си към пътя. В края на септември вече припълзяваха есенни мъгли, а и се мръкваше по-рано.
Паркира колата си в гаража и ги покани в къщата. Джани не успя да огледа нищо от двора и самата сграда, беше наистина доста тъмно. Качиха се на втория етаж, за да си оставят чантата с малко багаж, който тя беше взела – пижами, четки за зъби и по едно яке за нея и детето.
Джейми само констатира, че това не е съвсем селска къща, беше видял страхотния плазмен телевизор и компютъра на Клод.
После се прехвърлиха на долния етаж. Там беше заформено нещо като кухня – мивка, печка, маса, две легла. Общо взето обзавеждането й се видя като от времето на прабаба й. Но не коментира нищо.
Джейми помоли да гледа телевизия на горния етаж и ги остави самички. Джани все още се чудеше какво точно прави тук. Обстановката беше доста неприятна. Не че беше свикнала на кой знае какъв лукс, но мивката преливаше от неизмити съдове и цареше някакъв необясним хаос. Клод забърка по един коктейл с водка, чукна чашата си в нейната и едва тогава заговори:
- Това е къщата на дядо ми. Върнах се тук преди няколко месеца. Свърши се много работа, но има още много за чистене и подреждане, още някои довършителни работи и така. Но тук се чувствам добре. И имах нужда от това преместване.
- Бягаш от нещо, от някого или просто сменяш обстановката, Клод?
- Може би и от трите неща по малко. Болен съм. И всичко в големия град ме изнервя. Вбесявам се от лъскавите джипове, които ескортират поредния баровец или политик. И двете категории ги мразя. Политици и мутри...На фона на това парадно благополучие хората изглеждат още по-малки, нали? Тук няма такива неща. А и за здравето ми е добре. Тук мога да се движа сам, а в столицата не мога да отида оттук дотам без инвалидния стол или рикшата ми, както го наричам.
- Видях го снощи, не очаквах – Джани се поколеба в опита да разбере и в същото време да не бъде груба и нетактична.
- Болен съм вече 10 години. Бях дълго време парализиран, после със стола и накрая проходих.
- Беше ми споменал докато си пишехме в сайта, че имаш травми и контузии, но...
- Но не очакваше инвалиден стол. Мога и без него. Но така се чувствам по-сигурен. Имам Стив Пърсън Синдром. Рядка болест, в страната има двама-трима болни от нея. Е, аз съм един от тях.
- Но в какво се изразява? Не разбирам.
- Трудно е за разбиране. Става въпрос за ензими в кръвта, нещо като липсващите вещества на диабетиците. При мен пък тялото реагира на мозъчни сигнали. При стрес, рязко изсвирване на спирачки, клаксон и такива подобни неочаквани звуци краката ми се вдървяват. И падам. Като талпа. Следват механични контузии. Невярна болест, но какво да се прави?!
- Няма ли лечение?
- Аз съм я овладял донякъде. Смениха ми имунната система. В нещо като центрофуга източват кръвта, преработват я и я връщат обратно. Това е лечението плюс поддържане с лекарства. И много бира. – каза го с усмивка.
- Забелязах, че пиеш бира снощи. Но мислих, че е заради шофирането.
- И заради това. Но без бира не мога. Дрогирам се с бира и се движа почти като другите хора. А много от нещата правя дори и по-добре от тях.
Джани запали цигара и продължаваше да се пита какво прави тук, с този болен човек. Но имаше нещо в него, което я задържаше. Нарече го любопитство и вече по-спокойно се намести на мястото си и се зае да рисува с нокът чертички по изтърканата мушама на масата. Клод я наблюдаваше. За него самия беше също доста странно. Познаваше тази млада жена от няколко разменени дълги писма и от няколко часа, прекарани заедно. Но беше сигурен, че иска да прави секс с нея. Ако изобщо все още мога!
- Джани, хайде да запалим барбекюто и да приготвим вечерята.
- Добре.
Джани изми зеленчуци и направи салата. В това време Джейми и Клод запалиха огън и подготвиха барбекюто за по една пържола на жар. Малкият проявяваше необичаен за него ентусиазъм. Разменяха си закачки и настроението им бързо се смени – от неприятната тема за болести стана непринудено и ведро.
Вечеряха в кухнята и Джейми започна да се прозява. Клод му показа къде ще спи. Приготвиха заедно завивките и детето малко след това беше вече дълбоко заспало след играта с огъня и новите впечатления, които беше натрупало в последните часове.

Джани тъкмо свършваше с разтребването на масата, когато Клод се върна в стаята. Забърка по още един коктейл и се изпъна на едното легло. Тя не се чувстваше особено на мястото си в тази стара кухня, със спящия Джейми на горния етаж и този мъж, изтегнал слабото си дълговато тяло. Вече се чудеше дали ще я карат само на сладки приказки или все пак ще се опита да я люби. Едва ли може! Сигурно това е причината. Защо тогава да ме кани тук с преспиване?! Отпи солидна глътка от чашата си и запали цигара. Не обръщаше внимание на погледа, с който Клод я изучаваше.
- Ела да легнеш при мен! Хубаво е да си почиваш. Между другото, как ти е кракът?
- Операцията ли? Ами шевовете понякога ме наболяват, но вече зарастват. Беше много изненадваща тази операция. Дано не се повтаря повече! – Джани приближи един стол в посока леглото и отново отпи от чашата си – Много време загубих в стоене вкъщи. Не че работата ми ще пострада особено от това, но вече ми писна да лежа и да бездействам.
- Щом се налага, ще го правиш, нали и лекарите това са ти казали – не беше въпрос, а по-скоро констатация. – Кога ще можеш отново да се върнеш на работа?
- Може би от началото на октомври. Имам контролен преглед, ако всичко е наред, ще се върна на работа още следващата седмица.
- Това е добре. А ти как се чувстваш?
- Сега или изобщо?
Клод не отговори. Хвана я за ръката и леко я привлече към себе си. Започна да докосва пръстите й бавно и нежно. Тя не се отдръпна.
- Имаш красиви ръце. Когато отворих снимката ти, там в сайта, това беше първото, което ме впечатли. И си казах, че... няма значение какво. Ела да легнеш до мен, ще можем да продължим да си говорим и така.
Джани се премести и предпазливо се опъна до него. Нито много близо, нито неучтиво далече – легна сякаш до брат си. Нямаше никакво намерение да улеснява положението. Остави се на усещането и изцяло на него. Клод сякаш предусещаше колебанието й. Много леко започна да я докосва по косата и лицето. Обърна се на лакът и започна да я целува. Джани не допускаше целувки по устата с непознати. Това й беше тотално отвратително, но сякаш всичките й правила не бяха подходящи за този мъж. Той захапа устната й палаво и възбуждащо. Тя усещаше как бавно се събужда възбудата й от предната вечер. Намести се по-удобно и вече целенасочено се съсредоточи върху целувките и докосването му. Хубаво е, какво толкова?! Отдръпна се за миг в опит да прецени дали не е твърде прибързано поведението й, но поредната целувка на Клод я върна отново в сладката магия на нежност и възбуда. Приемаше докосванията му със затворени очи, изцяло заслепена на стремежа да получи и да даде. А тя по-добре от всеки друг знаеше как се дава.
Клод я измъкна от сладкото замайване и я прикани да се качат горе, където беше и спалнята му. Джани очакваше момента, когато телата им щяха да се намерят и вече беше готова да играе на вземане-даване. Обичаше тази игра.
Той се засуети в банята. А тя стоеше в преддверието и пушеше поредната цигара. Чу се шуртенето на вода, някаква приглушена ругатня и после Клод я извика при него. Джани се обърка съвсем. Невероятна баня – издържан в синьо теракот и фаянс, модерна бяла тангенторна вана, прозорци, засенчени от щори. Обстановката тук никак не се вързваше с остатъка от къщата, който успя да види до момента. Клод доливаше пяна за вана и нагласяше температурата.
- Какво ще кажеш за едно запенено джакузи?
Тя само кимна. Освободиха се бавно от дрехите. Мама му стара! Дори и на тази възраст човек не може да избяга от непохватността си като за пред първи път с някого! Разкопча сутиена си не без усилие. Клод изнесе нанякъде дрехите им. Тя използва момента да се потопи във ваната.
- Клод, страхотно е. Водата е супер и толкова много пяна! Супер!
- Харесва ли ти? Исках да направя банята много хубава. Майсторът си остави ръцете, но пак е добре.
- Изненадана съм. Не очаквах такова нещо. Не се вписва.
- Знам, но все още не съм уредил нещата в къщата. И това ще стане малко по малко.
- Разбира се.
- Пускам джакузито. Обичам масаж от водните струи. Искаш ли да ти дам цигара?
- Да, благодаря.
Клод запали по една цигара и за двамата. Замълчаха, но и без това шумът от циркулирането на водните струи беше достатъчно силен. Джани се отпусна напълно, облегна се назад, притвори очи и се остави на магията на водата. Усети ръцете на Клод как бавно преминават по краката й – бяха седнали един срещу друг във ваната – после по-нагоре... Леко разтвори краката си и му се усмихна. Мъжът докосна онова сладко местенце там долу, от което всъщност започваше и свършваше всичко. Джани напипа набъбналия му пенис. Беше по-малък от пенисите, които тя обичаше, но пък топките му бяха стегнати и доста възбудени. Погали главичката му бавно, изпепеляващо бавно. Отговаряха си на докосванията, без бързане и притеснение. Нямаше нужда да говорят. Телата сами си говореха. Почти едновременно станаха, изплакнаха пяната от телата си докато се целуваха.
Завиха по една хавлия около разгорещените си тела и се преместиха в неговата спалня. Клод отиде да провери дали Джейми не се е отвил /или по-скоро дали спи дълбоко/ и се върна при нея. Джани захвърли хавлията си настрани и се настани на удобния матрак – приятно мек и голям.
Клод я последва. Тя само промърмори: „Докъде бяхме стигнали?” и отново се остави цяла в ръцете му. Движенията му бяха добре премерени. Оставяше горещи ивици по цялото й тяло. Разтвори с властен жест краката й и се настани между тях. Започна да опипва с език набъбналия й клитор. Джани изви тялото си назад и му се поднесе. Ласката му беше зашеметяващо възбуждаща – ту галеше с език клитора и долните й устни, ту леко захапваше, ту докосваше с пръст входа на влагалището й. Тя зарови пръсти в косата му и го стисна. Беше готова. Достатъчно топла и достатъчно влажна за него. Клод се отдели само секунда от нея, за да си сложи презерватив и се надвеси над лицето й. Целуваше я докато бавно проникваше в нея. Замря така, изпълнил я изцяло.
- Това е любимият ми момент! – каза го в шепот и миг по-късно се раздвижи.
Джани леко се приповдигна към него, за да го усеща по-плътно, после обви гърба му с ръце. Катереше се сантиметър по сантиметър до пределната точка на възбудата. Първият й оргазъм я остави без дъх. После пак и пак, и пак. Той я любеше така, сякаш никога няма да има утре и това е последният миг, в който ще слее тялото си с това на жена. Хареса й.
Заспаха, изтощени и потни от дългите часове на вземане-даване. На разсъмване я събуди с нова енергия и й пожела „добро утро” докато я държеше да не загуби съзнание от поредицата разтърсващи оргазми.

Джейми ги завари на закуска, тя пиеше задължителното си кафе, а той се беше заел със стандартната си закуска – бисквити с чай.
- Добро утро! Мамо, ти къде спа снощи?
- Как къде? При теб. Преди малко станах. Как си, Джейми?
- Супер. Малко ме беше страх докато заспя, защото тук има паяци. Ама се наспах много хубаво.
- Добре, ще хапнеш ли нещо?
- Какво има?
- Аз винаги закусвам бисквити и чай. Искаш ли? – Клод го покани с жест да седне на масата при тях.
Закусиха, погледаха телевизия. После Клод ги закара до дома им. Целуна Джани по бузата и обеща да й звънне по-късно.

35

Джани опитваше да подреди непокорната си коса в някаква прилична прическа, защо днес се връщаше на работа след дългото отсъствие. Накрая заряза четката, сложи си леко червило, пръсна облаче парфюм над главата си и с полуусмивка грабна чантата си и излезе.
Дина вече беше в офиса.
- Охо, я да видим кой се е върнал!
- Здрасти, Дина! Ами време беше.
- Как си, Джани?
- Добре. Възстановена, излекувана, надявам се завинаги, добре с една дума.
- Изглеждаш свежарка. Искаш ли кафе?
- Има ли? – Джани си наля една чашка и седна на диванчето за посетители в офиса – Радвам се, че съм пак на линия. Така ми дойде до не знам къде това седене вкъщи. И то с краката вдигнати и без движения! Ужас! Сега ми препоръча докторът да я карам по-кротко, да не се претоварвам, да не стоя дълго време права или на едно място, да си пия аспирина и така.
- Ами ще правиш каквото трябва. И аз се радвам, че си на линия. Изглеждаш променена. Да не би да се е появил Тед? – Дина я погледна по-внимателно – Променена си някак. Не мога да кажа точно как, но имаш друго излъчване.
- Тед? Стига глупости! Той никога не се появява, когато имам нужда от него, а и изобщо дори не ми се е обадил след последния sms от болницата, когато го попитах няма ли да дойде да ме види.
- Да, ти ми каза, че не е дошъл.
- Не само, че не дойде, но и дори не звънна да провери дали пак съм оцеляла. Няма значение. Сигурно има по-важни неща в живота си.
- По-важни от теб? Това е смешно. Той ще се осъзнае. Не разбирам как не е успял да оцени каква жена си. Не разбирам как не го плаши фактът, че никога няма да срещне друга като теб. И не само това. Едва ли някога някоя ще го обикне повече от теб.
- Повече от мен? Невъзможно е. Повече от това няма. Но стига за Тед. Изморих се ужасно да мисля за него, да чакам някакъв знак, да говоря за него. Това е безсмислена история, от която само ме боли.
- Добре, няма да говорим за това. И все пак изглеждаш някак променена, все едно е замесен някой мъж.
- Ами има нещо такова.
- Е как ги правиш тия работи, на болнично легло и пак ти вързват! Направо ще ме побъркаш.
- Стига де, Дина! Нищо толкова особено не е станало. Запознахме се в оня сайт, нали ти казах, че се записах в него? И така. Излизахме, после се поцелувахме, после...
- Е това после е най-интересното де! Разправяй!
- Бяхме му на гости, той не живее тук, а в едно малко градче наблизо. И се любихме.
- Как беше?
- По десетобалната система десетка.
- Браво бе! И какво следва сега?
- Не знам. Може би нищо, а може би секс от време на време.
- Само толкова?
- Дина, не съм готова за никого. А и той не е човекът. Дори не ме привлича като мъж. Той е 18 години по-голям от мен, освен това е болен от нещо си и ползва инвалидна количка понякога. Това ми идва в повече.
- Къде ги изнамираш все странни птици?
- Наистина е странен. Дори начинът му да прави секс не е обикновен.
- Нестандартен ли е?
- Не в този смисъл. Изповядвал от години някаква индийска философия за любене. Практически не свършва. Твърди, че свършва с моите оргазми, но на друго ниво. Целува се по-различно от другите мъже. И това несвършване е объркващо. Аз даже се притесних. Помислих, че нещо не ми е наред. Обикновено мъжете ми се чудят какво да направят, за да забавят свършването, но пък после експлодират яко. А той не свършва. И ме люби все едно е за последно. Пълно раздаване. А аз дори не съм направила нищо специално, защото нямаше нужда.
- А с какво се занимава?
- Бил е банкер, после частен бизнес, после се е пенсионирал по болест и в момента практически с нищо не се занимава. Стяга си къщата и така.
- Но все пак е успял с нещо да те привлече, нали?
- Да. Той е много различен от мъжете, които познавам. Много интелигентен и начетен е, остроумен, сексуално енергичен, но е ужасно саркастичен. И явно има афинитет към скандала. Изучавам го все още. Но имам чувството, че обича да провокира различни ситуации.
- Значи може да се окаже доста опасен.
- Клод ли? За мен никой не е опасен, освен Тед. Но той ми провокира жестоко любопитство. Даже не вярвах, че мъж на неговата възраст изобщо може да прави секс, но той ми изтри тази заблуда с лекота. И други митове развенча, но каквото-такова. Интересно ми е засега.
- Явно имаш намерение да се виждаш с него?
- Да, интересен обект за разучаване е. Освен това е адски забавен. Имам нужда някой да ми откъсва мисълта от Тед. А с Клод е доста лесно. Поне засега се получава така. Говорим си през нета часове и се опознаваме. Има какво да науча от него.
- Ще ме запознаеш с него, нали?
- Естествено, стига да го видя във вид за показване пред хората – Джани отметна косата си и се усмихна на Дина – скаран е с бръсненето и това му придава доста неугледен вид.
- Нищо де – Дина отговори на усмивката й – нали вече си ме предупредила за това.
- В събота ще ходим на пикник с него и Джейми, ако се приберем навреме, ще ти звънна да се видим.
- О`кей.
Побъбриха още малко и после Джани се зае с купчината документи от бюрото си.

Работната седмица й се стори ужасно дълга. Прибираше се преуморена от офиса, а после до сред нощите разговаряше с Клод. Джани все още не си даваше сметка, че този самотен мъж има нужда да общува, да разменя мисли, да преживява неща, да живее. И не можеше да прави това сам. Имаше нужда от жена. Но жената за него трябваше да бъде много неща едновременно – вярна приятелка, грижовна и мила като влюбена съпруга, любовница... И задължително да има интелект и сетивност! Е, с Джани май налучка подобна комбинация.

КРАЯТ - следващата седмица.....