автор: mitko_jordanov

Когато се обърнах тя беше там. Седеше някак сгушена, втренчена. Седеше така че все едно живота я напуска или по-точно моли някой или нещо да и вдъхне живот отново или изобщо, защото нямаше абсолютно никакви признаци, че той е съществувал в нея преди това.
Може би я виждах само аз, а може би никой друг не искаше да я види. Хората смятат, че щом се правят че не виждат нещо, то не съществува. Може би тя съществуваше само за мен, така както всичките ми терзания дълбаещи отвътре, бушуващи като огнена магма в ядрото на земното кълбо.
Говореше много за да скрие всичко, което очите и казваха без думи. Пожелах я. Нещо в мен силно ме тласна към нея. Плътта, нощта, самотата... отдадох се на страстта си и Буба ме повлече в катакомбите на своята порочност. Чувствах се обсебен, със сломена съпротива, предал крепостта без обсада, сякаш нещо мое, вътре в мен, непознато, не подозирано е отворило вратите и.
Бях пленен, не от нея, а от своите мечти, копнежи и желания. Жадувах, като давещият се последна глътка въздух, жадувах да вдъхна аромат, да я изпия... Утолих, но не своята, а нейната жажда, пи от мен, сякаш сока на живота, и израстна, избуя, нещо силно, могъщо, непреодолимо я завладя и искаше, и търсеше, и още, и още... Затворихме очи, потънахме в мъглата, нагазихме в блата, унесени, отдадени, изпепелени... загубихме опора, почва, досег с реалността, остана само спомен за отминалата среща, сън или химера, място, стая в която си бил заключен за да се откриеш чрез изкуствени огледала.
Събудих се сам, изплувах от този сън. Светлината на утрото изтри всеки спомен, само лекия метален вкус в устата ми напомняше, че през нощта не само съм спал. Чувствах се употребен подобно на бяла мишка в химическа лаборатория, все едно някой изследваше феромоните ми или ефекта от химиотерапията на сластното привличане.