автор: PapurcheMehurche

33

Джани включи компютъра. Беше толкова отегчена,че не знаеше какво точно прави и защо го прави.
Приятелката й Ан й беше споменала онзи ден за някакъв сайт за запознанства. Защо пък не? И без това реалностите напоследък се различаваха ужасно от сънищата и копнежите. “За да ползвате услугите на сайта, се нуждаете от предварителна регистрация.” Хубаво де, какво толкова. Джани отвори формата за попълване. И започна да отмята празните полета. Име – та няма да си пиша моето, я – нека бъде Пепеляшка Безкристалпантофкова. Ха-ха. Добре измислено. Възраст - 30 години; семейно положение – разделени; деца – да, син на 9 години; ръст – 170; килограми – 70; как описвате себе си – нормално щурава, усмихната до сълзи, опарена от живота, но не и изгорена; за партньора – висок над 180; човек, който ще ми върне усмивката. Ама че глупости. Кой изобщо вярва в интернет запознанства?! Може пък и да вярва. Джани прикачи към профила си любимата си черно-бяла снимка – с разпиляна руса коса и запалена цигара. От снимката лъхаше някаква забравеност, самота и безцветно усещане за нежност...
Всъщност не е много лесно да се наместиш в някакъв си сайт за запознанства. Афишираш себе си, виждат те как изглеждаш, четат какво си написал, дори може с точност да се засече кога и как ползваш сайта. Но пък може и да се окаже и без това забавно. Малко минутки на отмора и може би... надежда... след работния ден, който напоследък беше като че ли безкрайно дълъг.
Джани разтърка изморените си очи – напоследък носеше очила, секси рамки, които обаче я караха да се чувства още по-зле. Но пък човек, скрил очите си, е по-малко уязвим, нали. По-добре да си сипя една водка и да запаля цигара /ах, тези ужасни навици/. Пусна рефреш на сайта и започна да се оглежда. Всъщност никак не й липсваше нито смелост, нито дух за авантюра, но беше толкова изморена от всичко, че едва ли щеше да напише дори ред на някого. Но веднага забеляза как започват да разглеждат профила й. Джани отлично знаеше, че изглежда добре – е, не беше зашеметяваща красавица, но имаше изключително излъчване. Цял живот не можеше да се отърве от мъже, които я искаха по една или друга причина. И почти винаги основната причина беше чисто сексуална. Имаше големи гърди. Дори прекалено големи, както тя самата ги описваше.
Отпиваше от водката на малки глътки. Обичаше да усеща огъня на алкохола как бавно преминава през нея. Никога не слагаше лед в питието си. Основният й принцип – не обичам да разреждам хубаво питие или емоция – действаше както винаги.
Добре де, вече съм на пазара. Ха-ха. Остава само да се продам добре и на подходящия човек. Джани толкова беше забравила мечтите си, че не можеше да повярва, че някъде там във виртуалното пространство може да се намери човек, с когото да са онлайн в един и същи момент, с когото са на една честота на настроенията и с еднаква мотивация за утрешния ден. Останалите дни така или иначе са нещо прекалено разтегливо като понятие.
Изгаряща от любопитство, започна да преглежда първите съобщения до нея. Прочете простотии от вида “Здравей, как си?”; “Защо такова хубаво момиче е само вечерта? Искаш ли да изпием по едно питие някъде?”; “Пепеляшке, искаш ли да ти намеря пантофката?”... Ужас. Не беше подготвена за такава посредственост, но какво пък толкова. Не отговори на никого. Все пак се сети да разгледа профилите на кандидатите. Пълен абсурд – или женени, или без никакви снимки, или ниски. Мисълта да погледне нисък мъж я отблъскваше като миризма на застояло пране. Друго си е някой височък мъж! Е, всеки има своите фетиши. Нейният беше високи мъже. Може би защото онзи първият, който остава завинаги, беше висок и толкова чаровен. Стига! Какви мисли ми се щурнаха из главата? Това е минало. Сега нали съм в сайт за запознанства. Хайде по-реално към нещата от живота. Ебати шаблонираният език! Етикети за всяко нещо, дори и най-малкото. Живеем в шаблонен свят на “трябва” и “не трябва”, “може” и “не може”. Жалкото е, че забравяме другите думички, онези истинските, като “искам”, “давам”, “желая”. Кой ли има време да си мисли за това?! Джани загаси цигарата и изключи монитора. Целуна сина си за спокойни сънища и пусна водата във ваната. Едно малко удоволствие с още чаша водка за приспиване.

Джани се подлудяваше от празното стоене вкъщи. Все още беше в болнични. Бездействаше както никога през живота си. Беше отегчена, унищожена и почти съсипана. Никой не я беше виждал да се усмихва. А от операцията минаха почти три седмици. Семейството и приятелите й все още вярваха, че преживява шока от ненадейното влизане в болница и двата грозни шева, които пулсираха точно под прасеца на десния й крак.
Тя самата създаваше впечатлението, че е все още в постболничен стрес. Защото така беше по-лесно. В последния месец толкова много говореше за миналото си, че накрая преживя отново всяка секунда. Първо сподели с Дина, после с Кремена – жената от болницата. И всяка мисъл отново се оплиташе в миналото и настоящето. И двете бяха безпардонно тъжни и жестоки.
Джани застана пред компютъра. Влизаше в сайта за запознанства с надеждата, че ще намери някой достатъчно интелигентен и чувствителен човек, с когото да говори в самотните си часове. Химери!
Отхвърли набързо съобщенията на обичайните претенденти за час сексуална наслада и се взря малко по-внимателно в последното. Беше някак различно – не в думите, по-скоро в маниера на писане. Запали нова цигара и се върна пред компютъра, за да разгледа профила на подателя. Беше мъж на 48 години, не особено симпатичен, но не и грозен. Беше дал провокативно-интересна информация за себе си. Джани издиша дима на малки сивкави облачета и написа отговор. Задълбочи се и някак за миг се върна бързата й гъвкава мисъл. Натисна клавиша за изпращане, после изключи монитора и се отправи към спалнята. Не й се спеше, но постоянното болезнено будуване вече й се отразяваше в грозни зелено-кафяви кръгове под очите и обща отпадналост.

В следващите дни разпределяше времето си между новите преживявания на Джейми – беше започнала третата му учебна година – и съобщенията си в сайта за запознанства. Там общуваше почти изцяло и само с този възрастен мъж, който бавно я впечатляваше – Белмондо. Пишеше интелигентно и с някакъв преживян или премислен житейски опит. И оценяваше нейното писане. Успяваше някак леко да повдигне завесата и да я зърне за миг такава, каквато беше в действителност. Определиха първата си среща за 27-ми септември.