автор: avloeis

- Дженифер! – извика младежът, когато отвори очи целия облян в пот.
За първи път сънуваше толкова реалистичен и плашещ сън. Дали имаше някаква истина във всичко това не знаеше, но определено не му хареса. Джен бе в опасност, Пророчеството искаше нея и този сън несъмнено му подсказваше нещо. Амброас стана и се облече бързо, трябваше да разбере истината.
Навън бе студено и все още тъмно. Фигурата му почти не се забелязваше и още по-добре, защото дежурният учител не го видя, когато мина на десетина крачки от него. Подземията както винаги бяха топли, но той изобщо не ги харесваше. Винаги предизвикваха отвращение у него. Отминаваше факлите една след друга в търсене на желаната врата.
- Господин Блек, мога ли знам какво търсите тук? – госпожа Кикова препречи пътя му. – Знаете, че на ученици е забранено това място!
- Нямам време за училищните правила, Джанет Кикова! – опита да я отмести от пътя си, но без успех.
- Какво търсите тук? – настоя тя.
- Отивам при Равновесието.
- Моля? – лицето й се изопна, когато чу това.
- Джанет, пусни го! – най-сетне Лука Нова се показа иззад ъгъла, макар Амброас отдавна да знаеше, че е там. – За какво ти е Равновесието?
- Трябва да говоря с нея! – отказа да отговори той.
- Проблем с Натали? – заразпитва Лука.
- Не е тя! – ангелът се изненада, че този мъж знаеше за следващата избрана, но след като видя спомените му, разбра истината.
- А тогава защо? – не се отказа лекарят, искаше да знае всичко и скоро отговора на въпроса му изплува в съзнанието му. – Нещо с Дженифер ли се е случило?
- Точно това се опитвам да разбера, а вие ме задържате! – занервничи младежът.
- Пусни го, Джанет! – мъжът я дръпна настрани и го остави да продължи.
Амброас тичаше към последната врата на този коридор. Имаше чувството, че се движи като костенурка в сравнение с изтичащото време. Нещо силно притискаше гърдите му и притеснението в него нарастваше с всяка крачка. Масивната врата изскърца шумно при отварянето. Той влезе в голяма зала, осветена от множество свещи. Приличаше на храм, но без стенописи, икони или други предмети. Единствената красота между голите стени бе бледото създание в центъра на този мраморен гроб.
Крехкото женско тяло бе цялото оковано с вериги, които бяха раздрали кожата му. Дългите къдри се стелеха около него като водопад, отдавна загубил чистотата и блясъка си. Наблюдаваше натрапника с омраза и ненавист, на която само то бе способно. Това създание мразеше себеподобните му и целия свят, заради когото стоеше тук с векове. Мускулите му се стегнаха и то се хвърли към Амброас в опит да полети и да го докопа с дългите си нокти, но веригите раздраха още повече плътта му и то се сгърчи в агония. Момчето инстинктивно посегна да му помогне и не съзна грешката си. Съществото заби безмилостно нокти в гърдите му, за да го разкъса, но се спря. Сините му очи се разшириха, а бръчките станаха по-дълбоки.
- Сърце! – подобието на лице се изкриви в ужасена гримаса и отскочи назад. – Ти имаш сърце!
Амброас се надигна все още зашеметен от внезапната атака и погледна удивено към това подобие на жена. Сърце. Той знаеше, че не е обикновен ангел, но не бе обмислял какво го правеше такъв. Имаше сърце и емоции, но какво от това, те не му помага, дори му пречеха, но сега, когато видя изражението, което предизвика тази истина се замисли и над способностите си. Той имаше сърце и то копнееше за Дженифер, другото нямаше значение.
- Нужна ми е помощта ти! – без колебание изрече ангелът. – Ти знаеш всичко от самото начало, дори и неща от преди това... – съществото го погледна с притеснение, осъзнавайки какво ще поиска той и бе право. – Позволи ми да видя спомените ти!
- Не! – изкрещя то и се отдръпна максимално от него. – Не можеш! Това ще е грешка!
- А нима е правилно да оставим невинни животи да бъдат разрушавани! – побърза да засегне болното му място. – Трябва да знам, за да спра този фарс!
- Тя трябваше да бъде убита тогава! Да изчезне, а не да я разделят и оставят да живее! – тихо замърмори Равновесието, по-скоро на себе си. – Сега историята ще се повтори по-ужасяваща от всякога!... – то погледна в Амброас. – Не бива да гледаш в спомените! Остави миналото там, където е! Продължи напред без това момиче!
- Не искай от мен подобно нещо! – заклати глава в опит да спре ужасяващите го помисли. – Дженифер е много повече от обикновено момиче! Тя..
- Тя трябва да умре! – прекъсна го жената. – Прав си, тя не е обикновено момиче с обикновена душа! Дори другите части нямат нейната сила!
- За какво говориш? – недоумяваше Амброас, а не можеше да надникне в главата й без нейно разрешени е или пък можеше.
Той видя знаците по веригите, които ги правеха устойчиви на всякакви сили и пречеха на когото и да било да нарани Равновесието. Имаше само един ангел, стар почти колкото самото Равновесие, който знаеше тайната, но и Амброас я бе разбрал. Още като малък видя странни картини в съзнанието на Камаар, но до днес не знаеше за какво можеха да послужат.
- Ще ти покажа, че не съм като Пророчеството! – каза той и впи поглед в нея, след това излезе.
Не му отне много, за да намери Лука и Джанет, които се ужасиха при вида на окървавените му дрехи.
- Нужна ми е помощта ви! – изпревари въпросите им.
- Какво има?
- Искам много вода и чисти женски дрехи и там каквото е необходимо, за да се изкъпе една жена! – забързано каза той.
- Какво си намислил? – попита Кикова, и жилите на врата й изпъкнаха.
- Ще изпълня дълга си на ангел! – студено каза той.
- Не разбирам...
- Не е нужно да разбирате, Кикова! – прекъсна я ангелът с категоричен тон. – Направете това, което се изисква от вас!
Нова не възрази и не попита нищо, достатъчно му бе да усети аурата на съществото пред себе си, силна и нетърпяща възражение. Жената бе почувствала същото и не можеше да му противоречи, бе много под неговото ниво на сила и ранг в Обществото.
- Надявам се да постъпваме правилно! – каза Нова.
- Това е най-правилния вариант. – увери го младежът.
- Това ми стига! – леко се усмихна лекарят и двамата с Джанет се оттеглиха.
Амброас се върна в залата и се облегна на една колона близо до жената. Двамата се гледаха без да помръдват, сякаш вековни статуи, поставени на неподходящото място, в неподходящото време.
- Искаш да избягаш от тук, нали? – поде тихо той без да изпуска погледа й. – Иска ти се да бе изживяла животите си, а не да стоиш тук, сама, окована, без никой с когото да поговориш или да те помилва...
- Защо казваш това? – трепна тя. – Не знаеш какво е да си тук от векове! Не знаеш какво е постоянно да прибавят към теб нови и нови спомени и да ти напомнят как света се променя, но ти да не можеш да вземеш участие в този кръговрат! Тук времето е спряло, няма промени, няма светлина, топлина, щастие, няма нищо, което може да зарадва една душа! – една сълза остави бразда по мръсната кожа. – Ти не знаеш какво е това! Недей да ми напомняш собственото ми нещастие!
- Не знам какво е, но знам как мога да ти помогна!
- Какво? Как? – тя не му вярваше, но въпреки всичко в очите й блесна надежда.
Амброас се отдръпна от мястото си и тръгна към нея със спокойно и вдъхващо вяра лице, лице на ангел.. Той започна да докосва различни знаци от веригите и всеки следващ заблестяваше в синкава светлина.
- Какво правиш? – тя го гледаше с ужас, но и желание за свобода.
- Освобождавам те! – спокойно отвърна той сякаш това бе детска игра.
- Това е лудост! Вратите на Ада ще се отворят без моето присъствие! – тя отблъсна ръката му, когато посегна към веригата на шията й.
Нещо в нея се сви и тя преглътна желанието си за свобода, когато осъзна и отговорността си към света. Мразеше това място и проклятието, което бе надвиснало над него, но не искаше и да пропилее всичките години упоритост, с които пазеше любимите си хора, някои от които отдавана превърнали се прах. Тя замахна втори път, за да го запрати възможно най-далеч, но бе прекалено бавна, копнежът й се оказа по-силен от дълга. Залата за миг се освети и Амброас изчезна от погледа й, но почувства как една ръка минава покрай нейната и всички вериги паднаха с трясък на пода. Когато вдигна поглед пред себе си видя един истински ангел, който й се усмихна топло:
- Свободна си!
- Това е лудост! – възкликна Кикова на прага на истерия, щом видя случилото се. – Амброас, трябва да си полудял! Какво си мислиш, че правиш!
- Тя е свободна да си върви! – отвърна спокойно той. – Погрижи се да се установи на удобно място докато възвърне човешката си форма, тези криле няма да са й необходими. Сега излезте възможно най-бързо!