автор: veronikas

Случва се.
За зло, или добро.
Очакван,
неочаквано пристига.
Свива във сърцето ми гнездо.
Бягам,
ала ме настига.
Влиза в мислите ми като у дома.
Дяволски
добре изглежда.
Аз като дете
тичам да му подаря надежда.
„Заповядай, влез!”
Правя място,
че от сантимент
може да е малко тясно.
Има навик да мълчи.
Аз пък все повтарям.
Сладко е,
та чак горчи.
Много е,
а пък не стига.
Гледам с негови очи.
Любовта е по-голяма.
Нищо няма, но личи
как света ми подарява.
Не е рана,
а без него ме боли…
Миг е,
а пък вечност ми предлага...