автор: chocolate

А ако някой също е влюбен във мен – да не го казва на глас.
Ако има как и с поглед, но... – няма.
Аз – ще се правя, че не забелязвам.
Само с леко изнервени жестове ще си поправям грима
или ще се разровя за нещо безцелно важно из чантата.
Даже, когато се налага, ще разговаряме -
за неща, приемливи за останалите -
стихове, романи,.. такива работи.
А онова, непризнатото ще витае около нас -
като от черна прокоба изпратено.
И в сенките на казаното
двусмислици ще обгръщат мислите зад словата в неясност.
Ще пробляскват кинжали; лек дъх на сяра ще витае...
Или пък ще си пишем писма, които никога няма да изпратим.
Ще въздишаме внезапно в празен, неспокоен час.
Ще си представяме – какво ли би станало случайно ако...
Ще мечтаем за някакъв по-различен залез от онзи, изживяния.
Понякога ще си звъним по празниците. Официално.
Ще пием кафета на прилични места.
Ще се питаме за здравето и за децата. Ще отговаряме подобаващо.
Ще го играем приятели и дните ще си вървят...
И в този свят, така тесен за двама ни,
изведнъж пространството ще стане огромно и смазващо.
Ще има други хора и други лица.
И пак ще има залези с някого,
но онази, малката празнота вляво, ще остане и ще наболява...
И ще знаем защо е така.
Защо трябва. И защо не трябва.
И ще знаем – какво няма да направим -
дори някой да ни върне назад, в онова незабравено лято.
В есенните варианти и странно повтарящите се ситуации
само търсачите на съкровища разгадават скритите послания.
И ги спазват...
И защо не бива някои неща да се казват на глас, ще знаем.
Ако имаше как и с поглед, но... – няма...
________________