автор: milada

И все така го правя! Безвъзвратно.
И все наопаки съм на боляща жажда.
Запомням се, забравяйки трикратно
какво е от бездънна нула да изграждаш
сразени парадигми, дни от пепелища,
когато вятърът е просто моя урна.
Когато всяка ласка отразява нищото
и аз към теб не смогвам да се втурна,
а се стопявам в съсък тих. Свещица,
изправила духа - живота си смалила.
И по принуда се събуждам бяла жрица.
След тази утрин всичко бих простила.
Всичко! Себе си. И теб, и тази стая…
с тъй овехтелите стени, очи, портрети.
Повярвай ми, аз исках да те припозная,
но някой струва трийсет сребърни монети
и спрях. Успях в съня да се надмогна
с една идея повече „любов по спешност”.
Така е трудно, ако любовта е догма,
че истинската се оказва повече от смешна.
И затова го правя. Не, че ми е смело!
И не, че моят свят си струва вече бунта!
Но… пламъче в очите ти ме е подвело…
и аз въздигнах до вселена някаква секунда.