автор: borei

Вървях си бавно по тротоара и зяпах витрините. Хвърлях по едно око и на подканящата с показната си полуоблеченост дамска част от човечеството, която тук, в крайморското градче, беше в изобилие.
Нормално – ранна вечер е. Разгарът на сезона в пиков час. Не съм по разходките, затова си имах направление – ресторант „Гларус”. Е, ресторант за непретенциозните, такива като мен. Иначе си е прилична кръчма. Има и сервитьорка. Някой беше изрисувал две звезди върху нацапаната табела. Европа – няма как. Всъщност вече бях пред мръсносивия надпис. Както винаги, дадох двайсетачка на просещия пред входа инвалид. Нали сме човеци, макар че най-често човещината избуява като снизходителност, породена от радващи ни обстоятелства – може би, че на социалната стълбица има и под нас.
Хлътнах в градината, две стъпала под нивото на улицата, и се настаних под декорацията на тежките, порозовели гроздове на асмата. Съседните маси се бяха напълнили, но останалите стояха очакващо. Разговорът все още беше приглушен – начален стадий на запиването. Нямаше с кого да обменям мнения и си чаках. Не мина и половин час – синеоката, със свилени игриви коси сервитьорка вече ми се усмихваше. Донесе ми едно двойно и се шмугна в хладината на бара. Отпих и животът ми се стори още по-хубав. Огледах се. На масата отляво двойка попрезрели влюбени пиеха вино и се държаха за ръце. Отсреща четирима в гимназиална възраст се наливаха с бира и водка. Докато местех разсеяно поглед, изучавайки околния микросвят, полумракът притисна улиците, а аз си допивах второто. Повечето маси вече шумяха, ожаднели за алкохол и себеизява. Погледнах очаквателно към мъждукащите светлини на бара със самочувствието на новозабогателия наивник. Наскоро получих хонорар. Три хиляди лева. Вече са две хиляди. Сто банкноти по двадесет. Стегнати с жълт ластик. В горното джобче, с цип. За по-сигурно.
Синеоката изплува от електрическия полуздрач и с интуицията на вековната и професия поднесе сметката. Извадих с достойнство пачката и достолепно подадох бакшиш – стамболовка. Взаимни усмивки, ръкостискане. Измъкнах още една двайсетачка за довиждане с просяка инвалид и тръгнах. Дискотека „Посейдон” ме чакаше.

…

Призори се прибирах. Озовал се бях до позанемарена градинка, когато чух писъка. Спрях се, още веднъж писъкът размърда сънната околност и тогава видях бягащото момиче. Поне ми се стори, че е момиче. След него тичаше едра фигура, вероятно мъж. Не беше се съвсем развиделило. Втурнах се насреща, момичето падна, мъжът вече беше до мен, вдигна ръката си и потънах в гъсто море от безпаметен мрак.
След два дни ме изписаха от областната болница. Всичко ми беше наред, освен лекото главоболие. И горното джобче си беше на мястото. С цип и празно. До влака имах цял час, спокойно крачех и разглеждах. Пъстра върволица от хора и още по-пъстри витрини. В една от тях ми се мярна свилена коса, до нея позната фигура. Говореха си оживено и сочеха на продавачката нещо. Ами да, сервитьорката от вечерта преди злополучната ми сутрин. А до нея, свойски прегърнал я през кръста, просещият инвалид. Само че сега, както и когато я гонеше, не беше просяк, нито пък инвалид. Тя не пищеше, не бягаше, а умело отброяваше банкнотите – двайсетачки. Вадеше ги от пачка, стегната с жълт ластик.